Исторически преглед

„1876. ДА СЕ ЗНАЕ КОГА ОДЪЛБАХМЕ ЧЕРЕШАТА.”

Елка Дроснева

Това прекрасно заглавие, за моя жалост, не е измислено от мен. Вземам го от приписката с подписа на Стефан Р. от Бояджик, съвременник на събитията, така както я знам по една книга, препубликация по откривателя на приписката, много важният в частния ми живот Александър Миланов. Като я узнах, все му се чудех на акъла на този Стефан. Един вид, хората правят въстание заради Свободата и го описват, тоя ще ме занимава с черешата си. След дълги години на мрънкане и мърморене наум (сякаш не съм чела от дете невръстно „Под игото“ на Вазов, по издание от ученическата библиотека на родителите си), записът най-сетне стигна до мен. Оттогава насам, повече от четвърт век, кажат ли ми „Априлско въстание”, в главата ми кога кротко, кога разтърсващо и възпепеляващо, но винаги достолепно идва първо тази приписка. В посланието на неизвестния ми Стефан Р. от Бояджик се оглежда цялото ми знание, разбиране и усещане за Българската топло-слънчева и мразовито-снеговита пролет на 1876 г. Точно след 100 години такава пролет ми се случи да преживея и аз, по Априлските места в Първи революционен окръг. Чини ми се, че тогава започнах да осъзнавам какво са преживели юначагите от 1876. И жените, децата им, и старците техни.

1. Няколко епизода от и за 1876 г.

Бояджик е от опожарените селища с изкланите и изнасилените им жители. Някои оцеляват. Като този Стефан, дето държи да се помни и знае погиналата му за Свободата череша. И като едно осиротяло момче, родено в бунтовната година, на което Свободната Родина не дава жадувания рай на жадуваната Свобода. Но пък човешката доброта и родовата солидарност го отвеждат в „Америката”. Момчето е един от многото хиляди български изселници след Освобождението, дори и след Съединените – преселение, за което все още говорим малко, или никак. И ми тревожи мисълта поне един въпрос: Защо Свободна и Съединена България не се справи в степен хората й да останат тук и да я обогатят, ами прати мнозина до ходят по света за по-добър живот и да обогатяват него? (Моля извинете, ако въпросът ми звучи актуално и сега, през 2016 г.) Нали Високата порта е била Проблемът? Няма какво да питам – Вазов си го е казал. Не само той, ама хората разбират проблема повече чрез качествената художествена литература, отколкото чрез качествената наука. Момчето, за което заговорих, е от множеството сирачета, прибрани из Българско, но не само в него. Емигрантите ни в ония времена са над сто хиляди. За тях, от края на XIX век, рядко и малко се говори, даже по причина и на това, че домашните ни драми от първите две десетилетия на XX век припокриват и даже заличават този разказ. 13-годишното сираче пораства и се жени за една вече натурализирана, местна, от иначе смесен произход – Ива. Раждат първото си дете – син, днес световно известен – създателят на компютъра Джон Атанасов. Е, ако детето не беше оцеляло в събитията, ако Свободна България не беше принудила родата да емигрира от Бояджик, все някой щеше да създаде компютъра. Като не броим Древността и Средновековието, в Модерното време от Готфрид Лайбниц и Леонард Ойлер насам (и двамата хора на 18 век), все някой наистина щеше да го създаде този благословен и проклет компютър. Ама вероятно нямаше да е „българин родом”. Въпреки разговорките, че съпругата на Ойлер е българка, или поне с български произход, ако и не съвсем.

Копривщица и днес се помни най-малко с два факта. Там пукнала първата пушка, там и предали Тодор Каблешков, отпосле загинал. Някой някъде трябва да пукне първата пушка, нали? Е, пукнала там, по една или друга причина. Предателството ли? Човечеството въобще, в частност християнското, а с недопремерен удар българското, все се оправдава с предателството и си мрънка за него. За да го ругае и следва ли, или за да има с какво да оправдае собственото си такова?

Ала какво има в Копривщица преди първата пушка? Разбира се, че Революционен комитет. Обаче – и пари, с които градчето се откупува по време на събитията. Те пък трябва някак си да се натрупат. По скромното ми мнение, има още и високо образование и висок морал. За образоваността сякаш знаем – ако щете Найден Геров, ако щете Любен Каравелов, Йоаким Груев или Петко Каравелов; отпосле пък, в Свободна България, наследниците на тукашните като Павел Орешков, Гаврил Кацаров и много чувствения и зашеметяващо талантлив родолюбец Димчо Дебелянов. Да не продължавам с останалите. Тамошното „предателство” – кавичките ми са повече от уместни (ако изобщо съм наясно със значението на тази думичка)... Сменят се обстоятелствата, трябва да се смени и поведението. При двете смени винаги има избор на жертва, най- впечатляващата. Никак не се радвам, че е загинал един от много ярките и обаятелни дейци по въстанието – както не се радвам и на ничия гибел. По- впечатлена съм от умението да смениш тактиката, щом обстоятелствата са се променили. Важно е да оцелее стратегията. Били го предали чорбаджиите. Да бе! Каблешков е последният копривщенски бедняк. Тъй ли?! Как пък не!

Колкото до морала, привеждам само два случая, от многото възможни, които и днес ще ви разкажат в градчето. Първият е с Ослековата къща. Като застанеш още в двора й, няма как да не забележиш две чудеса, стига да имаш „умение да ти прави светът впечатление”. Първото са ония колони от ливански кедър, дето са живи и здрави повече от век и половина откак са заподпирали парадния ѝ вход. И стенописанията вън и вътре, къде от скиталчествата Ослекови, къде от информираността му по други непреки източници. Още по-дивното е нейната асиметричност: от центъра на ваше ляво има едно крило – по- ниска и по-малка сграда. Защо крилото е само едно ли? Ами защото Ненчо Ослеков, отпосле погинал във въстанието, искал и дясно крило. Бил готов да плати на съседа си, с когото били в отлични отношения какво ли не. Съседът отказал по емоционални причини. Рекъл, че това място е от деди и баща, и че не иска да се разделя с него и за най-по-хубавото в Копривщица. Ослеков предпочел несиметрична къща пред разпрата и нараняването на съседа си. Да ви прилича по нещо на днешния морал?

А втората копривщенска случка от ония времена е с фамилия Млъчкови. Била съм в къщата, благодарение на една потомка, колега историк от София, знам я от нея. Харесали се Млъчков и едно местно момиче, харесали се и родителите им, сгодили се младите, сватосали се старите. И, както се полага, ергенът тръгнал да печели пари за сватбата. Чак в Египет, в Александрия, и май е от основоположниците на копривщенската колония там. Маял се някоя и друга година, натрупал и за сватба, и за нова къща. Завърнал се, и аха да се жени – задава се въстание, той пък (мъжка му работа!) – веднага при Революционния комитет, а натрупаното дал за въстанието. Въпреки откровените копривщенски свахи на Любен Каравелов, или тъкмо благодарение на Каравеловия разказ за тях, моля помислете си как дългогодишната годеница и семейството й не я венчават за друг, а чакат те и тя „пройдохата” да се завърне и понасят одумките на свахите. За мен лично е въпрос на морал, модерност и достойнство. Оцелял Млъчков след въстанието, вдигнали сватба и къща, създали потомство... Априлски от 1876 г. епизод? Може би...

Третият ми епизод е за предадения Каблешков и откупилата се Копривщица. Имали са с какво да се откупят, но същинският „грях” на Каблешков е, че е твърде образован, а гибелта му го превръща в идол, с когото незнайно какво щеше да се случи, ако не бе погинал. Все се питам, като да не знам отговора, защо тачим гибелта на това младо момче, не толкоз житейските му постижения. А те са видни и в дома-музей посветен нему, и в книжнината изследователска, родово-изследователска и споменна. И са по-ярки от мига безсмъртие. Заради късното проглеждане на традиционното християнство? Само да можех да повярвам в това! Но не мога – знам и разбирам повече, отколкото е здравословно.

Брацигово. Не съм работила на терен там. Събирала съм брациговски спомени на брациговци от няколко поколения, разпилени по други места из Българско. Разбира се, че съм изчела и множество спомени от различни времена и места, също и изследвания. Два момента непрекъснато се набиват в главата моя. Единият е как е бил издаден ръководителят на местния Революционен комитет. Другият, още по-вълнуващ, е не само по Вазов в парафраза. Васил Петлешков избрал да го пекат между два огъня, само и само да опази другарите си по емоция, принципи, надежда за и вяра в Освобождението. Някой трябва да продължи делото. Не питам за днешните ни позиции по тази линия. Любезният читател е достатъчно грамотен да съобрази какви въпроси се въртят в размислите ми.

Батак. Ако в днешни дни някъде из Българско съм виждала непреброими количества щъркелски гнезда, то е точно в Батак. Ужасът на 1876 е толкова жив, че по-скоро не тамошни хора, отколкото пребивавали там някоя и друга година, само под сурдинка ми споделят: „Башибозукът изнасилва, коли, беси, разпорва бременни утроби, нанизва на ятагана си бебета, а редовната войска безучастно наблюдава от върхарите на Батак.” От каквото следва заключението ми на историк, пък и според документите на комисиите, дето разследват престъпленията, също и от твърденията на Високата порта, сякаш не тя е пуснала парола към башибозука: Държавата е „невинна”. Надявам се да ви звучи познато, а също така да не модернизирате миналото с днешни оценки. И да не паралелизирате настоящите ни практики с тогавашните. Държавата е такава, каквато си я направим самите ние. Неприятните размисли, а и приятните такива, са за всички ни...

Перущица. Представям си, че там нещата по Българското въстание са ми най-добре познати, понеже от двайсетина години специално изучавам тамошната ситуация. И откривам не само лицеприятни факти, но пък прозирам какво всъщност е ставало през Април 1876 г. Кричим, например, на един хвърлей място от нея, нито е опожарен, нито изколен. А му се полага, ако се гледа географската линия на пожарищата в Четвърти революционен окръг. Тамошните мюсюлмани, натурални или помюсюлманчени преди някое си поколение, направили нещо като кръгова отбрана и рекли на башибозука: „Ако посегнете на нашите българи и християни, ще ви изтрепим!”. Башибозукът се оттеглил. В Перущица преговорите са тръгнали, но не са се състояли по жадувания начин. В съвременността ни така вървя и в Дагестан, например – отначало благополучно са се намесили старейшините и нещата се развиваха по- добре. После репутацията на старейшините в Дагестан и Чечения биде отречена и стана каквото стана... Само вмятам, че в Перущица по едно време преди Освобождението има махала „Дагестан”, която с колегите ми все още не можем да изнамерим. Подобна солидарност като в Кричим съм срещала из много места в България, където и да съм бродила по теренни проучвания. Отнася се и за новозаселвани татари и черкези. Същноста ѝ е буквално в две точки: 1. ВРАГ Е ПРИШЪЛЕЦЪТ, независимо от вяра и народност. Пък и независимо от това, че днешните разказвачи по памет от дедите си умеят да видят нещо хубаво в пришълеца и МЕСТНИЯ друговерен и другонардностен ага или простосмъртен. Тук си живеем добре взаимно, е тяхната идея. Не ги щем да развалят добруването ни. 2. Вторият пречещ е държавата. Отдавна твърдя устно и писмено: ПРОБЛЕМЪТ е във взаимоотношението „Човек и власт”. При всичките ни претенции, този проблем остава нерешен и днес, далеч не само в България. ЕЖЕДНЕВИЕТО е обединител – общото пространство, макар разхвърляно на махали и нивя, природното бедствие (земетресение, наводнение, пожарище и пр.), социалното такова (пожар, междуселски войни най-вече за мома и земя и пр.) спасяват общността заради общата беда, благодарение на добросъседство, свестни хора и съзнанието за общност.

Да разкажа всичко, което ми е известно за Перущица 1876 нито ми е възможно, нито имам желание. Но посоката на разказа ми е постоянна.

Интелигентният читател на скромното ми писание и без друго ще разбере позицията ми.

Бяла Черква е предпоследният ми епизод за размисъл. Хората трудно съобразяват нещо много важно – не бих могла и аз, ако не бях историк и още повече историограф (историк на историческото познание). Името го знаят от романа на Иван Вазов, но по онова време селцето се казва Горни турчета. Трудното за съобразяване е, че е в ПЪРВИ, сиреч ТЪРНОВСКИ революционен окръг. Лесно е да се сетиш, че е най-близо до Гюргево, средище на Революционен комитет (БРЦК), прехвърлиш Дунава и всичко е наред, може би. И почти непостижимо изглежда да се сетиш за другото: жив е споменът за Столицата на Втората българска държава! Живо е и познанието за Търново като столица! В представите на средновековните и тогавашните хора свободна, независима държава означава Цар – Патриарх – Столичен град. И го има значи знакът, че дейците на въстанието не търсят просто поредния бунт, ами дирят възстановяването на Българската държава! За каквото свидетелства и Левски косвено, а според мен категорично пряко: неговият Частен революционен комитет в Търново е с псевдоним Асланоглу Асан! (Почетният Лъв, явно български символ, Асен”?!). Оня Асен от 1185 г., дето върви с брат си Петър и възстановява Българската държава. Като историограф намирам за изключителни тези факти във връзка с нивото на родното ни историческо познание към времето на въстанието от 1876 г.: ХОРАТА ИСКАТ ДА СИ ВЪЗСТАНОВЯТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА! Хайде да не им даваме закъснели съвети как се прави това! Аз лично не съм правила ни въстание, ни революция, ни съм възстановявала държава. По „съветниците“ от след 1876 г. и до днес съдя, че и те не са го правили. Ама си чешат езиците.

Втори и Трети Революционни окръзи. Само ще маркирам размислите си и за двата. В резултат на похожденията и теренните си проучвания, чувствам обидата на днешните хора в тях, че са пренебрегнати. Във Втори Стоил войвода се върнал към четническата тактика, с каквото бил прегрешил – масова оценка за погрешките му, в науката и не само в нея. С каквото на практика се отричат прежните му заслуги, а туй вече не е наука. Но точно в неговия окръг, а официално Втори революционен, осъзнах, работейки на терен с колегите си от Сливенския исторически музей, колко бързо народът ни е премислил и осмислил героите на въстанието като възстановители на Свободна България. Бях натрупала много писани материали и за други места, но засичането им с късната дори памет (невероятен извор, с който историците не умеем да работим, освен ако не надникнем в съседния двор на науките) ме наведе на такова размишление. Тръгнах безпощадно да проверявам „находката“ си. При цялата безпощадност към самата себе си, убедих се: Априлските герои много скоро са били видени от множество съвременници като край и начало: чрез образите на един светец, Св. Иван Кръстител и на един български цар със специфични оценки, Цар Иван Шишман. Сиреч, погинала едно време българската държава, Априлци са нейните възстановители!

За Трети Революционен окръг на този етап споделям само едно-две неща. Стоян Заимов, за доброто име на когото Крумка Шарова много се бореше, особено в последните 20 години от живота си, е създателят на Скобелевия парк в Плевен. Честно си признавам, че е един от паметниците изобщо, в частност по Руско-турската война от 1877-1878, които най-силно са ме грабвали. С този парк Стоян Заимов най-сетне стигна до мен – едно е да знаеш и поназнайваш, друго е душата на човека днешен или преселен във вечността да стигне до теб. Другото за Стоян Заимов са дрънканици и късни спекулации. Колко може един човек да даде на обществото? Колко нещо специално, завладяващо и толкоз трайно като идея е дал всеки от нас?

Съвременниците? Те са наясно. Съдя по многобройните приписки, които са ми известни в оригинал, или пък от надеждни публикации. Въстанието обозначават най-често като „Средногорско” и „Българско”. Основното им разбиране е, че благодарение на него, Русия се споразумява с останалите т.нар. велики сили и прави война, която довежда до жадуваното, изстрадано и извоювано българско Освобождение. Ясно им е, че Свободата иска жертви, че без българите и Русия нямаше как да се случи. Ясно им е, че както Гърция, Сърбия, Княжествата Влашко и Молдова са постигнали Свободата с нейна помощ, така ще се случи и на българите. Толкоз разбират нещата, че им идва наум: срещу ДЪРЖАВА се воюва с друга ДЪРЖАВА. Щото от векове са разбирали, че държава значи „Армия, Полиция, Данъци”. А после са тръгнали да правят паметници на погиналите. Изисква го християнската традиция, изисква го човешкият ни морал. Да, множество са им подсказани от Русия. Ако не бяха на същото мнение – да уважават костите на погиналите със или без време – защо са тръгнали по „руски акъл”? Не са разбирали руските имперски интереси ли? Хайде де! Дано им стигнем нивото на преживелите Източната криза от 1875 – 1878 г., например! Приписките точно така я осмислят, макар термините им да са различни от нашите. Те виждат Въстанието като част от Източния въпрос и въпросната криза.

И все се питам. Може ли днес да поумнеем, за да достигнем мисленето на преживелите 1875-1878 наши деди, и да спрем с измислени „филства“ и „фобства?”. И с измеслени обобщения?! Ако ли всички тогавашни са мислели така, защо неколцина са убили майката на Скобелев?! Даже да не са знаели, че е тя! Обичам да казвам и пиша: „Изнасилваните (разбирай и убийците!) нямат народност и религия; имат само пол и занаят.“ При всяка война е така. Прочие, и при всякое ежедневие.

2. Разлъка за поколения напред.

Хората вдигат „буни”, бунтове, въстания, революции цветни и безцветни само тогава, когато не живеят добре. Избухванията са срещу държавата – все едно дали говорим за централната власт или местните ѝ представители. Централната власт и местната на каквото и да е ниво са твърде често в конфликт и не става дума само за това кой колко повече ще заграби и издевателства по линии всякакви. Ако не е било и не е така, защо народът ни щеше да забърка в размислите си даже Бог и да роди многобройни поговорки от типа на тези: „Бог високо, цар далеко”, „Царят дава, пъдарят не дава”, „Роденото за мотика, то станало владика”? Ако ви звучат актуално, нека да се саможертваме и да вземем да се вгледаме в себе си. Случаят изобщо не е само български, но се чувствам отговорна преди всичко за България, която първен е чула гласа ми и е така любезна все още да ме търпи. Все си мисля, че ако нямаш усет за отговорност към Родината, няма как да го придобиеш за Европейския съюз и Света – оставям на мира засега Галактиката и цялата благословена Вселена.

С поглед към Априлското въстание и подобните му общочовешки недоволства, в този тип съпровождащи битието ни преживявания, по- известни като „събития”, винаги има най-малко две страни. Непременно са една срещу друга. И никак не е само проблемът „Човек и власт”. Има го още един поне, малко или твърде много премълчаван: „Човек и Човек“ дори да са от една и съща страна на барикадата, да не говорим за двете барикадни страни. Звучи цинично, предполагам, но едните оцеляват, за разлика от другите, както в буните, така и в занданите, досущ като в ежедневието. Помните ли песничката на Владимир Висоцки с изстраданата ѝ и издържана болка: „Извинявайте, аз се завърнах, а вашият човек, с когото делихме една землянка, не можа да се завърне...”? Или многобройните разкази за загиналите и оцелелите в концлагерите на XX век по света (не само в Европа!) и за реакцията на роднините им? Гинат и оцеляват и днес, с извинение, в захласнатия по себе си XXI християнски век. Какво става с това човечество?! Ами... Да продължа с цинизма: каквото винаги е ставало, а тъжното е, че става и днес. И никоя религия и идеология все още не го е спасила от безумствата му и безумците...

Априлските барикади на 1876 наистина създават, в името на Свободата този път, разлъки и за следващите поколения. 140 години е твърде кратко време, за да се забравят избитите, изнасилените, поруганите, порутените храмове, опожарените къщи и свещени сгради, в които са вложени толкова усилия, труд, даже пари, и най-важното – НАДЕЖДИ. Ако потръгнете по българските Априлски селища и се поразговорите с хората, няма как да не съобразите разлъката, продължаваща и днес. После ще ми говорят за „късата памет“ на народа ни, по-досетливите и за късата такава на човечеството. Как пък не! А защо враждата от барикадите на нашата 1876 продължава и днес? Факт е, че за всемирния поток на живота 140 години са само нищо и половина. Но с мерките на човешкия живот те са поне три-четири-пет поколения – някои, родени в средата на XX век все още помним прабабите си, родени по времето на събитията от 1876 – 1878. Детски спомен, но все пак спомен, нали? На този фон е просто наивно – колкото и да се противя на такава оценка – да се надяваме да се справим с разлъките на близкото си минало. И ще си позволя да спомена без имена Априлското селище и човека, който работеше там, но не беше местен, историк, и който ми каза: „Не ги знаеш тукашните. Способни са и триста години да се мразят.“ Констатацията споделих с приятелката си, също историк там, но с тамошен произход. Рече ми: „Права е. Не те е излъгала. Такива сме си.“ Бих добавила само: „Не сте единствени вие – ни в Българско, ни под Слънцето.”. Къса памет, ли?! Ама не е толкоз къса за злината, която ни убива, или поне мен. Доброто е, че не е къса и за добротата. Множество истории ще ви разкажат из Априлска България и за доброто. Все пак, това са си двете крайности, а реалният живот е най- много помежду им.

Винаги съм се потрисала от факти, които късно научих, но наистина ме впечатляват, даже да не мисля за днешните ни „чудесии”. Както се казва, недодимели перущинските пожарища, недопогребани перущинските жертви, стърчат опожарени храмове там, а оцелелите се захващат първен да възстановят училището си. И го правят! Прочие, не само там. Да ви прилича по нещо на днешното ни поведение?

Та, думата ми беше за буните и барикадите. Помнят се едните и другите и пораждат разлъките. Малко е лъжовно последното ми изречение – разлъките са се увеличили, пък много от тях са и отколешни, което е за друг разговор. Но ме впечатлява поведението на тогавашните хора – каквито и да са тези разлъки, хората са умеели да се обединят около водещата ги изстрадана идея: „Училището ни направи Човеци! За да ни има и занапред, трябва първен да възстановим Него. После ще се оправяме със собствените си взаимоотношения.” Досущ като днес, а ?!

Въпросната разлъка ще захрани в бъдеще време и Науката. За каквото е разказът ми в следващата част. Но още тук да кажа: на първо време науката онаследява тезите на съвременниците – първите учени са израстнали в същата епоха, имат си дедите съвременници, самите учени са вид съвременници – ако ще би в детска възраст. На времето Николай Генчев казваше, че 100 години не стигат науката да проумее събития и процеси и да се отърси от ранни и по-късни наслоения. Май и повече не достигат, бих добавила днес. Защо? На такъв разговор времето и мястото не стигат за тези мои редове.

3. Априлското въстание и Науката История.

Според мнозина изследователи първите публикации на професионалисти дължим на двама панагюрци, професионалисти – Марин Дринов и Атанас Шопов, и двамата с подходящото образование, придобито в различни времена, пространства и ситуации. Първият, московски възпитаник, в последствие е професор по История и Славистика в Харковския университет. Превръща се в обединителен център на Славистиката през последната трета на XIX век и продължава да е до 1906, когато си отива от белия свят. Никак не съм сигурна, че в България е оценен подобаващо, въпреки всичките ни изследвания и почти „паради” – тук сме си твърде ревниви към емигрантите дори и днес, не само към историците, впрочем.

За втория панагюрец, петербургският възпитаник Атанас Шопов, ще напомня само едно: бил е секретар на Българската екзархия. Сега, от 1953 г. насам, си имаме възстановената Патриаршия. Позволяваме си да позабравяме в общественото постранство дългия път до нейното възстановяване. Сякаш ако ги нямаше годините 1870 (Ферманът на Високата порта, който освен да я повелява, очертава първен на официално ниво българското етническо землище върху който Ферман почива и Санстефанският предварителен договор от 1878 г.) и съборът от 1872 г. с избора на Първия български екзарх, Антим Първи, пак щяхме да се оправим. Да, да, да... Един ден все се оправяме... Незивестно в кое, как, докъде и колко...

Не мога да не помена Захарий Стоянов. Защото е особен случай, без да напомням цялата му биография, или поне голяма част от нея. Апостол на 1876, близък и скаран със Стамболов отпосле, починал в Париж, Председател на Народното събрание и пр., и пр. И за десетилетия здравата забравен, почти забранен поради политически страсти всякакви. „Участник, мемоарист, писател, послъгвач, фалшификатор” и т.н. му викат някои и днес. Успоредно с това, за Захарий от десетилетия се води битка в началото на коя следосвобожденска хуманитарна наука стои. Извинете, но стои в началото на всички, както е и с Паисий Хилендарски през XVIII век. По две причини. Едната е, че всякоя наука иска да има в началото си нещо твърде Свещено. Втората е, че нито през XVIII, нито през XIX век хуманитарните науки са толкоз разделени, колкото са днес. Даже през XIX век, включително през последната му трета,”писател” означава ”пишещ човек”.

Това, което в случая със Захарий Стоянов ме занимава, е неговата концепция за Априлското въстание от 1876 г. Вижда го като следваща стъпка на Старозагорското от 1875 г. Затова в „Записки по българските въстания” тръгва със Старозагорското. Още по-важен е предговорът му, от който е видно разбирането му, че ако не беше стопанският ни просперитет, Борбата за независима българска църква, ако не бяха Читалищата, Революционните комитети на Левски и Каравелов, ако не беше българският периодичен печат – белези на Българския XIX век, а всичко това в голямата игра и на т.нар. велики сили и в контекста на специфичното тогава развитие на Османската империя, нямаше да има никакво Априлско въстание. Самоограмотилото се „медвенско овчарче”, (както сантиментално и почти подигравателно някои обичат да го определят и сега, ама не са възможни да му стигнат нивото) из Добруджа ли, дето в Русе било занаятчия и докато запаметявало странни надписи на латиница, накрая разбрало, че било изучавало францушки език?! Ще река само: имал е умение „да му прави светът впечатление“ и е проумявал, че трябва да го запамети и позапомни. И дето се втурнало медвенското овчарче, стажувало в Добруджа, в Русенското Читалище, където видяло, че някои хора се сбирали там и тайно си говорели, пък после го приели и приобщили, а после се и сватосали с един от тях... Такъв-онакъв, ама трезвата преценка и изградената от него теза за Април 1876 г.и предшестващите го събития и процеси са живи и здрави и днес. Защото са доказуеми, вече с по-модерните средства на науката.

Каквото пък се вижда отлично от изследванията на цяла плеяда след него. Трудно се намира историк, особено на Българското национално възраждане, който да не е работил по това въстание. Доста е да спомена ранните изследователи Георги Димитров и Димитър Т. Страшимиров, които анкетират все още живи участници и съвременници. 100 годишнината на въстанието от многото качествени изследвания роди и една незагубила актуалността си книга за него, с автори Константин Косев, Николай Жечев и Дойно Дойнов, преиздавана и обогатявана в следващите 40 години. С риск да обидя останалите ни чуждестранни колеги българисти, ще спомена само Акоп Улунян от Русия, Владимир Чорний от Украйна и Филип Шашко от САЩ.

Още много имена могат да се намерят в общи библиографии като тези на Петър Чолов за българските историци, или на колегите от БАН за българската литература, на колеги от Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ и Софийския университет „Св. Климент Охридски” и на областните ни библиотеки. Също и в отраслеви и специализирани библиографии, в частност за Априлското въстание и дейците му, в още персонални и в справочници и енциклопедии по Българистика, видели бял свят у нас и зад границите ни.

Заговорим ли за жанрове и посоки на изследванията, позволявам си да напомня още няколко клона в диренията на българската хуманитаристика през XIX, XX и първите години на XXI век. Разполагаме с издания на необозримо количество разнопосочни извори – документи от епохата, разноезични, местни и по цялото етническо землище, от българските колонии в съответните чужбини. Следва трудно преброимо количество публикувани и непубликувани спомени на съвременници и потомци. И в двата случая са фиксирани времена, пространства, личности. И двата случая включват писаната, устната и веществената памет, колкото и да съм скептична към такова общоприето деление на историческите извори. Всичко това изисква съответната методика за професионален прочит тъкмо на изворите. Прочитът на професионалистите, специалисти по тази епоха, не по общите проблеми в съответната наука, би ограничил „дърдоренето“ и спекулациите.

Изворите и изворознанието, т. е. науката за тях, както и библиографиите, са от професионалните ми страсти. („Страсти“ май значи „страдания”, ако се доверим на Християнството.) Науката Библиография впрочем, е с отколешни наченки чак от древните описи на древни билиотеки, индексите със забранени от Църквата книги и описите на манастирски такива. А е и наука извънредно сложна, не че има проста наука. Към Библиографията съм извънредно сантиментална по причина на това, че е „прабаба“ на науката, с която пряко се занимавам – Историографията (История на историческото познание). Един прекрасен ден до Априлското въстание стигат и двете науки – като стана дума за Петър Чолов, специално да спомена и Мария Велева с историографския ѝ очерк за Димитър Т. Страшимиров, многобройните ѝ студии и статии по историографските проблеми на въстанието, публикувани в България и далече извън географските ѝ предели.

Обаче! За да се стигне до библиографиите и историографските дирения по темата, трябва да ги има освен документалните и споменни сборници още и изследванията. И вместо пореден път да споменавам имена, предпочитам да напомня институциите, на които дължим издирванията, публикациите, а накратко – и опазването на паметта. За да я има науката, освен хората, трябва да ги има няколко институции поне. Част от тях са БАН (учредена 1869 като БКД в Браила), Университетът (на първо време – днешният Софийски, учреден 1888), Архивите, Музеите, Библиотеките. Допълват ги и в наши дни Читалищата (възрожденското българско откритие) и още образователни и културни институции. Какво им е днешното състояние оставям на любезния читател да съобрази как мислят и какво поведение избират сънародниците ни „едно си време”, и какви ги вършим ние сега. Нека добавя: Голямата наука не се прави само и единствено на бюро и само и единствено в един тип институция. Надявам се, добре надниква внушението ми и за ролята на краеведите. Така ги обобщаваме, но те са много различни един от друг. За жалост, „високата” наука твърде често гледа на тях само като на местни ентусиасти и лаици. Което не ѝ е пречка да се ползва от постиженията им. Да вметна: от краевед до краевед разликата е огромна! Не само според подготвеността им да се занимават с отминалите времена и прочие още разминавки, или с умението им да разкажат наученото. Те са пазители на паметта, родова, поселищна и прочие! А е работа на Науката да се вгледа в текстовете им и да ги „прочете“ с научните си методи, преди да прецени кой и какво.

Едно е Науката История, друго е художественият образ на отминалото време, трето е идеологическата и прочие обработка – най-често злоупотреба с миналото. Отдавна е установено в науката, че миналото е едно, но много са разказите за него. Всеки човек и всякоя общност си имат своята идея. Твърде често тя е в контраст с реално състоялото се минало. Но на хората им звучи по-достоверно, по-вълнуващо. На модерния историк му трябва цялото минало, такова каквото реално се е състояло. Обществото предпочита идеализираната му картина – кой пък иска нелицеприятни истини за дедите си?! И последващи разлъки...

Така е и с политиците, пропагандистите и прочието идеолози – те искат удобната за актуалната им позиция картина, често и задължително търсят разлъките. И какво от това, че преди десетилетия големият ни историк Петър Мутафчиев е поредният напомнил, че който предпочита лъжите пред историческата истина, не успява за дълго?

Тъй, постоянен е конфликтът „Историк – общество”, както е постоянен и конфликтът „Историк – политик”. Заради още един парадокс: политиците владеят настоящето на историка. Историците владеят бъдещето на политиците. Пък, както се оказва, всеки човек иска да се запише в Бъдещето. Знакът няма значение – дали е положителен или отрицателен е въпрос на временна оценка, вкусовете се менят; страшното е Бъдещето да не те знае. Записваните днес са много, особено в последните две-три столетия. Ама само историкът е способен да изрови информацията, да я интерпретира и да я подаде на останалите хуманитаристични жанрове.

Към историците имам специални претенции. Уважаеми колеги! Ако не сте специалисти по XIX век, най-добре помълчете по въпросите на Априлското въстание, както и да сте титулувани, колкото и да сте качествени във вашия период. Моля ви, не унижайвате собственото си човешко и професионално достойнство, не наранявайте Науката История и не подвеждайте обществото с некомпетентните си оценки! Помогнете на българските граждани и на световните такива достойно да приемат миналото! Миналото не може да бъде променено – може само да бъде прието с достойнство, запомнено и уважено! Ако си имате тревожните въпроси, каквито всички си имаме, можем да си променим само настоящето, така и бъдещето към възможните добрини. Всички имаме политически пристрастия, но предимството на занаята ни е да ги овладяваме. Накратко: Бъдете Историци! Бъдете почтени хора! Животът е твърде кратък, за да си позволяваме празни лакардии и прочие непочтености!

Прочие, призивът ми не е само към историците. Той е към хуманитарите изобщо. Ние, хуманитарите, сме отговорните за духовността на своето време. Нека се отдадем на духовността и да помогнем на обществото! Ако то се очитави, ще се научи да знае кога, как и кого да си избере, не заради популярността и дребните му жълти монети, получени за прокарване на нечия си теза, а заради собствената си идея, позиция, достойнство, отговорност към 111 000 квадратни километра.

Ако решите, възприемете това и като препратка към клюките на тема кой какво платил, в частност Русия, на Апостолите, за да вдигнат Априлското въстание.

4. Уважаеми читатели!

Срещу колко ще се вдигнете четири-пет месеца да бродите в революционния си окръг, при всички атмосферни несгоди и далеч невинаги любезни домакини, с перспективата да погинете на първото кюше преди и по времето на въстанието? Тъй и да се лепнете като име на някой си паметник, вместо да си изживеете отредените ви години Жив Живот?! Или, като ви измалтретират в зандана, евентуално да оцелеете, и да ви запратят в някой си Диарбекир и в прочие подходящи места до неизвестно време? Питам срещу колко ще се продадете на чужда сила и ще минете през всичко това, което, всъщност не е и всичко?

Ама били говорили Апостолите, че Русия е зад гърба им и ще подкрепи въстанието. Да не са щурави да говорят нещо друго?! Те си познават народа, поради което точно знаят, че той силно се е разочаровал в останалите си дирения на държава срещу държава. И забъркват Русия, без и тя да знае. Поне на първо време не знае, без да уточнявам коя по-точно Русия. Ние днес знаем ли си народа, пардон?

5. Вместо заключение: След 140 години пак за одълбаните череши и много лично.

Наясно ли сме днес с плодоносното и изключително здравословно дърво Череша, ако не го отглеждаме? Плодът му е умопомрачително вкусен, какъвто и да е сортът, на каквато и безумна цена ние консуматорите да го купуваме, парите от която покупка в наши дни най-малко стигат до производителя, уви. Знаем ли как и кога се е появила черешата в земите ни? Знаем ли колко страхотно здрава е дървесината й, та да стане на артилерия? Дедите ни са знаели, та Априлското въстание е и чрез Черешовите – не от друго дърво! – топчета. Знаем ли колко години човешка обич, уважение, грижи са нужни на черешата да произведе годния за артилерията ствол? Май не ни интересува, ама си мисля, че Априлското въстание наистина е почнало отпреди поколения, не просто през 1876 г., даже с черешите си, освен с обичайно приказваното със или без основание.

Предпоследен въпрос. Вие имате ли личното си Априлско въстание? Аз съм честита да го имам, от 1966 г. насам, когато още не знаех, че ще правя професионалната си житейска реализация чрез Науката История. Това въстание ме срещна с толкова човешки вселени (по Йоан Екзарх, X век, България), че ако имах писателски талант, щях да напиша многотомен четивен роман. Ама съм лишена от такъв талант. Вие имате ли си вашето лично въстание? Или „Да”, или още не сте го осъзнали, може би... Всички деца на България и привързаните към нея го имаме.

А последният мой тревожен въпрос е за дълга ни на потомци, още повече за нашите емоции и личностно достойнство. Предшествениците ни са съумели 140 години да опазят паметта за Българската пролет на 1876, да я предадат и на нас. Ще съумеем ли и ние за началото на следващите 140 години, без каквото начало няма да ги има и последващите години? Дано...