Исторически преглед

180 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА ДЪРЖАВНИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Велислава Дърева

І. Републиката на Апостола

1.

Монах и воин. Дякон и рицар. Духовник и революционер. Светец и държавник. Хоругвоносец и стратег. Аскетичен и лъчезарен. Свенлив и саможертвен. Ангелогласен и хладнокръвен. Великодушен и безкомпромисен. Безстрашлив до дързост. Постоянен до невъзможност. Стоик. Нечут характер. Тънък и строен. Очи сиви, почти сини.

Главният Апостол на цяла България.

Българският Христос.

Роден из цял океан унижения. Из 500 години страдания, кръв, смърт и гибел.

Спасителят, който спаси нас. И ни спасява. Въпреки нас.

Неразделим в своята триединна същност: Духовник, Революционер и Държавник. Духовникът не си противоречи с държавника, нито революционерът - с духовника. Тези три същности са неотделими. Без това триединство щяхме да говорим за някой друг, не и за Левски. В това триединство е неговото постоянство, неговото безстрашие, неговата нравственост, неговият стоицизъм, неговата възвисеност, неговата мащабност, неговата безсмъртност, неговата святост.

И както Свободата не може нито без Екзарха, нито без Караджата, тъй България не отделя Дякона от Апостола. Защото Левски не разделя, а събира. Събира на едно Евангелието и револвера, кръста и камата, Вярата и Свободата. За да знае всеки, който се е захванал с народната работа, че отговаря пред Бога и пред Народа. Защото – ако не обичаш Народа, как ще служиш на Бога. И ако не си чист пред Бога, как ще служиш на Народа.

Той е нашата мярка за всички неща: за историята, за времето, за миналото, за бъдещето, за държавата, за народа, за човека…

Най-страшната мярка сме си избрали. А с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери…

2.

„Слънце – най-деликатен вопрос, т.е. свята република”. Това е написал Левски в своето Тефтерче (стр. 10). Най-вероятно тази приписка е от началото на 1871 г., когато Главният Апостол работи върху Наредата на работниците за освобождението на българския народ – проекто-устава на БРЦК. В Наредата Левски определя бъдещото държавно устройство на свободна България – „демократска република (народно управление)”, с нейните принципи, бъдеща Конституция („общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере”), правата на човека и гражданина, а изискванията към народните водачи вписва в „Наказателен закон” – ако го приложим днес, жив политик няма да остане.

Наредата е „ръцеписна”, казва Левски (по чудо единственият екземпляр, достигнал до нас, е с неговия почерк), с помощта на Ангел Кънчев я преписва в десетки екземпляри (за ориентир – документът е 10 300 знака, т.е. 4 компютърни страници, т.е. 1 вестникарска страница!), нарочни куриери я отнасят до комитетите и войводите със заръката да я върнат със своите бележки, препоръки, добавки, съгласия и несъгласия. Левски пише Наредата на лявата половина на страницата, дясната оставя за тези бележки. „Срещу онова, което одобрявахме, пишехме „да”, а срещу онова, което не одобрявахме, пишехме „не”, казва Никола Обретенов.

Куриерите са малко, рисковете - големи, а Левски иска лично да чуе комитетските хора, да окуражи плахите, да охлади горещите глави, да насърчи разсъдителните. И слага в самара на коня Наредата, и тръгва на обиколка: Троян, Карлово, Клисура, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, Царацово, Чирпан, Стара Загора, Нова Загора, Сливен, Котел, Беброво, Елена, Трявна, Габрово, Севлиево, Сопот, Тетевен, Гложене, Голям Извор, Видраре, Джурово, Етрополе, Правец, Орхание (Ботевград), София. Навсякъде – събрание и обсъждане на основните начала.

Представете си – България е под турско робство, вредом слухтят турски шпиони, дебнат турски засади, няма принтери, ксерокси, компютри, интернет, джиесеми, смартфони, вайбъри, имейли, есемеси…Нито един куриер не е заловен, нито един комитет не е останал без екземпляр, всички участват в дискусията.

3.

„Републиката е оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си”, пише Левски до Филип Тотю през 1871 г.

Кои са „всичките други наредби” и „всички други въпроси”?

Отговорите са в Наредата, в Програмата и Устава на БРЦК, в писмата, прокламациите, позивите и дописките на Левски – във всяка дума, написана от неговата ръка.

Републиката е свята, Демокрацията е истинна, Държавата е независима, славна и свободна, а властта бива законодателна, извършителна (т.е. изпълнителна) и наказателна (т.е. съдебна).

Свободата е Свобода човеческа, Свобода лична, Свобода вероизповедна, Свобода политическа, Свобода гражданска, Свобода народна, Свобода национална – това са думите на Държавника.

Главният Апостол на цяла България говори за „една обща революция”, йеродякон Игнатий – за „Оня ден”. Възрожденският човек прекрасно знае какво означава „Оня ден”. И не само знае. Вижда го в Откровението на св. Йоан Богослов (19:11-16): „И видях небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва; очите Му бяха като огнен пламък, а на главата Му имаше много корони и написано име, което, освен Него, никой не знаеше. Той беше облечен в дреха, обагрена с кръв, и името Му - Слово Божие. А небесните войнства, облечени в бял и чист висон, следваха подире Му на бели коне... и на бедрото Му бе написано името: Цар на царете и Господар на господарите”.

Това е „Оня ден” - Второто пришествие на Христа, Съдният ден, Денят на Страшния съд, когато Иисус ще се завърне, ще очисти земята от нечестивците, ще съди живи и мъртви, едни ще възкръснат за осъждане, а други – за вечен живот, за „живот в бъдещия век”, както е казано в Символа на вярата. И в „Оня ден” ще настане Царството Божие, Царството на справедливостта. В него няма място за тираните, за угнетителите, за предателите. „Смърт, смърт и смърт”, отрежда Апостолът за всеки предател. В своите заплашителни писма Дяконът е лаконичен: „ще ви пратим при черните души”, „при чернаго Бога”, сиреч - в Ада, при Сатаната.

За Духовника народната работа е свещена, Свободата е свята, а Освобождението на България е Възкресение. Възкресение на историята, държавата, народа и човека: „Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и й даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкови в българско, докато трае името Българин за това, гдето ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа, с Благословението Божие от Ада в Рай!?”.

Йеродякон Игнатий, знаменосецът на Панайот Хитов, не нарича себе си знаменосец, нито байрактар. А хоругвоносец. За него знамето със сърмения лъв и везаните букви „Свобода или смърт” е хоругва. Тя, хоругвата, символизира победата на Христос над ада, дявола и смъртта.

За Левски (как да разделиш Революционера от Духовника!) жертвата за народа не е страшна, не е гибел, не е край, не е тлен. Тя е „утеха и душеспасение”, „живот вечен”, „неописана радост и награда”, „святи Дар и от Бога венец”. Защото: „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението, а не да бъда кой знае какъв. Такова нали ми е предначертанието – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!”. И още: „Преди да тръгна по тоя път, аз по-напред съм изпратил душата си при Бога”.

Левски говори за правата на човека, когато Декларацията за правата на човека и гражданина на Великата френска революция е отдавна забравена. Когато колониалните империи на „цивилизована Европа” трупат величие и надменност за чужда сметка и на чужд гръб, с грабежа на чужд труд и чужди богатства. Могъщество и разцвет, платени с реки от чужда кръв. Робска кръв. Когато от единия до другия край на света „божествените права на човека са зверски потъпкани” от все същите империи.

Левски говори за правата на човека, когато българинът живее всеки ден в „мъки и гнусотии, най-противни на човечеството и свободата на съвестта”; когато „носи жалостното и срамотно име роб”; комуто „робските синджири тежат на врата”. И цялото това „беззаконно и проклето зрелище” стои пред дебелите очи на „уж свободолюбивите г-да европейци”, които „не чуват нашия предрезнал глас”, а „напротив - стават учители против нас”. Левски илюзии няма. Той и едно геополитическо предупреждение ни е оставил: „Кой ли не иска да ги грабне [българите], та да му робуват во веки!”…

„Днешният век е век на свободата и равноправността на всички народности”, казва Държавникът. Той не казва „равноправие” – защото равноправието е състояние. Той казва „равноправност” – защото равноправността е качество, неотменно присъщо на човека. Защото (как да отделиш Духовника от Държавника!), правата човешки са от Бога - „както е дадено на човека да живее от Бога”. Защото „човекът има Благословението от Бога да бъде господар с всичките си права”.

Принципите на Левски за правата на човека се побират на една компютърна страничка. Тази една страничка казва повече от изписаните днес томове и тонове декларации, харти и конвенции. Казва всичко.

4.

Левски изповядва републиканските идеи, когато в Европа няма ни една република, освен миниатюрната държавица Сан Марино (Швейцария е специален случай). Но има още една република, която изследователите забравят, или не се сещат, или не разбират, или подценяват, или просто не знаят. Ала Духовникът Левски, йеродякон Игнатий, знае. Това е Света Гора Атон. Републиката на духа. На духовната съпротива срещу Злото, както и да се нарича то.

Републиката, този „най-деликатен предмет”, тъй смущава Панайот Хитов, че войводата пише на своя хоругвоносец: „Отдавна съм желал да видя такъвзи закон (Наредата - б.а.) и твърде ми драго като го видях, вижда ми ся като слънце пред очите... Направил съм забележвание на „Демократ. Република”... Това ний не трябва да го явявами и печатами, а да го задържим за нас си, защото представете си околностите, сетете ся - та толкова са династическите около нас правителства, които щом чуят речта „Дем. Република”, ще ни очернят пред другите правителства, а още и ще ни спречат в светите предприятия. Ний трябва тайно да утвърдим републиката, а не да ни чуе светът и явно да изповядвами това... Защото в ръцете на династиите е оръжието и тъй могат да ни спрат, щото 100 години и повече да удари надире предприятието ни”.

Панайот Хитов е реал-политик. Той вижда видимото (статуквото, както казваме днес), нагажда се към него, а мисълта за промяна му се чини фантастична. Ами да! Крале, князе, царе, императори, канцлери, султани – те управляват. Студенокръвни, егоистични, алчни. С техните амбиции, капризи, мании и фобии. С тяхното дълбинно равнодушие към съдбата на един народ нейде на дивите Балкани, народ поробен, разтерзан, угнетен, унизен. На който и да е народ. След Великата френска революция императорите на Русия и Австрия и кралят на Прусия сключват „Свещен съюз”, който да брани монархическия институт, короната и нейната безразделна власт, и да пресича и посича всякакви републикански идеи, всеки републикански повей, мисъл и стремеж. „Свещеният съюз” ще се разпадне, за да се възроди след Парижката комуна в „Съюза на тримата императори” (Русия, Австро-Унгария и Германия).

„Что са касай за Панайота - пише Филип Тотю на Дякона - той вече станал български дипломат, с когото като нас хора не са приети от негова светлост. Панайот, брате, е човек висок, следва за Европейските политики и за конфиренциите”.

Докато Панайот Хитов съветва изкусно Апостола, Любен Каравелов просто изхвърля републиката от Устава на БРЦК…

Левски вижда отвъд видимото, отвъд една подредба на света, убедена в своята вековечност. Левски не върви подир чужди „конфиренции”, нито се влачи подир чужди политики, нито плаче пред чуждите консули, защото „си имаме предначертание” – Свобода и демократска република. Републиката не може да бъде държана в тайна, „за нас си”, нито да бъде утвърждавана скришно от света.

5.

Петвековното робство е оставило на българина само един избор – „Смърт или свобода”. Няма грешка в текста. Това пише на знамето на Карловския комитет, извезано по проект на Левски. Той изписва думите: „Карловски революционен окръг. Смърт или свобода”. Той рисува разярения лъв - с корона, увенчана с кръст. По негов проект е изработен пиринчения шпил на знамето – православен кръст. През 1876 г. апостолите отиват в Карлово, взимат знамето, отнасят го в Панагюрище и го дават на Райна Попгеоргиева – като модел. Но въстанието избухва преждевременно, а Райна още бродира, и на 20 априлий по улиците на Панагюрище се вее знамето на Васил Левски. Да, това е знамето на Априлското въстание! Развява го Георги Икономов.

„Денят бе 20 априлий. Нищо необикновено… Денят беше един от най-прекрасните, дълбока тишина владееше”, пише Захарий Стоянов. Началникът на стражата, Ворчо войвода суче мустак, писарите преписват прокламациите, апостолите се препичат на слънчице… И тогава, в този най-прекрасен ден измежду всичките дни, посред дълбоката тишина, пристига Павел Бобеков с още 10-12 души комитетски хора, и изрича съдбовното:

„Въстанието е вдигнато. Три часа става вече, откак в Копривщица гърмят пушките! Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв”… Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!”... Трагическа беше минутата!... Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина… Ние тичахме като вихрушка из стая в стая, викахме, дори и плачехме, че няма нищо готово, хвърляхме и блъскахме врати и долапи, като че къщата гореше на огън! За щастие, карловското знаме се намираше при нас, но без дръжка. Намерихме набързо едно неокастрено дърво, на което Икономов го превърза надве-натри, понеже нямаше и гвоздеи да го заковем...

И сабли се дрънкаха, и револвери се опасваха, и пушки се тракаха, а знамето стоеше вече подпряно на сундурмата… Икономов държеше вече байряка посред двора и ние, с голи сабли в ръката, скоро се намерихме при него…

Всинца треперехме като лист. Бенковски беше се изменил в лицето; той ревеше в своите заповеди като същи лев; едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: „Скоро братия! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертва!”...

Двете пушки, с които провозгласихме въстанието, едва ли бяха достатъчни да събудят петстотингодишния роб. Но тия са малки работи; готови-неготови панагюрци, ние трябваше да излезем на улицата с байряка в ръка, трябваше да изпълним свята клетва и тържествени думи....Ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, само четирма души, апостолите”...

Но Левски знае, че драмата, наречена „Освобождение на България” има и второ действие. И още един избор. Изначален като свободата. И той е „Смърт или Република” - тези думи трябва да излизат из устата на изправения коронован лъв върху печата на Привременното българско правителство, според както е проекта на Левски. Изборът на Левски е избор на свободния човек. Който и герба ни е предопределил – изправен коронован лъв. Защото короната е символ на държавността.

6.

Левски говори за българската държава, когато тя не съществува, изчегъртана е от картата на света вече 500 години. Но идеята за държавност не може да бъде изчегъртана, изтръгната и заличена. Тя не е минало, не е носталгия, не е фикция. В своите прозрения, принципи и предначертания Апостолът възстановява българската държавност преди възкресението на държавата. Свикнали сме да мислим, че в продължение на 500 години България е извън времето, извън света. Левски опровергава това наше малодушие, нашия вечен хленч, нашето вечно оправдателно вайкане „ние сме малки, от нас нищо не зависи”. Опровергава ни - тогава, и сега! Особено сега.

От деца знаем всички разкази за невероятната смелост и безстрашие на Левски - как се измъква от турските потери, как преброжда България под „байонетите неприятелеви”, как удря плесница на един подлец, как се появява ту като въглищар, ту като заптие, ту като тежък търговец… Знаем. Но има неща същностни, които предопределят неговата легендарна смелост.

Защото, казва проф. Николай Генчев, Левски притежава смелост политическа, смелост историческа и смелост лична.

Смелост политическа – да застане срещу дивашката деспотия на една тиранична империя - империя гигантска, чудовищна, могъща, фанатична, зловеща.

Смелост историческа – да прозре, да провиди, да предначертае бъдещия свят, бъдещата българска държава, бъдещата българска република. И това - посред ужаса на робството, „гнусаво и невярно”, сред гнет и насилие, въпреки каменното равнодушие на „великите” сили към съдбата на православния български народ, и въпреки илюзорната „вековечна” власт на всички корони.

И най-сетне – смелост лична. Храбростта на Духовника. Дързостта на Революционера. Дръзновението на Държавника. На Апостола. И на Дякона. Смелостта на саможертвата, на самоотречението, на тази най-висша доброволна обреченост в служба на Бога и на Народа.

Благодарение на политическата, историческата и личната смелост на Левски, на неговите идеи и прозрения, на великото българско Възраждане, на свръхчовешкото усилие за национално освобождение, България е във времето и в света, тя е неразделна част от всеобщото отрицание на деспотизма и безправието; от стремлението на просветения човешки дух към нова подредба на света и обществото; от знаменития ХІХ век - „век на Свободата и равноправността на всичките народности”; от Млада Европа („Млада Франция, Млада Италия, Млада Русия”, конкретизира Левски), която роди нациите, националните държави, републиканизма и новото разбиране за държавността, където основното градиво са свободата, демокрацията, правата на човека и гражданина.

И никаква комплексарщина! Това е възхитително! И няма нищо случайно, че по същото време, когато Левски пише Наредата, се ражда още един изключителен държавотворен документ – Уставът на Българската Екзархия.

И докато Революционерът изгражда изумителна тайна организация, Държавникът заедно с Марин Дринов, Васил Друмев, Любен Каравелов и Христо Ботев участва в учредяването на Българското книжовно дружество, бъдещата Българска академия на науките. И внася своята лепта: „За приемванието от Господина В. Д. Левски франга 22 и 70 бана, словом двадесет и два фр. и седемдесет бана пожертвование от негова милост на Българското книжовно дружество”.

7.

„Чиста и свята република” – това е идеалът на Държавника Левски. Революционерът отрежда „смърт, смърт и смърт” за всеки, който „презре и отхвърли предначертаната демократска република” и я замени с „деспотско тиранска система”. Духовникът определя свободна България с една дума. Храм. „Храм на Истинната и Правата Свобода”, „Храм на съгласието, братството и съвършеното равенство”.

Левски и пътя към Храма ни е предначертал.

Той гледа оттатък робството и отвъд Освобождението. Държавата България не съществува, Парламент няма, Оборище е далече, но Левски пише нашата най-първа Конституция. Защото като подредим принципите, изписани от неговата ръка, ще получим точно това – Конституцията на една „чиста и свята република”.

В тази чиста и свята република владее силата на правото, а не правото на силата. Човекът е „свободен в пълна свобода”. Всички „живеят под едни чисти и святи закони”. Всички решения са по волята на народа - „по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова”, според нечий каприз, алчност, егоизъм или простотия.

Народът не дава „подпора на глупци”, нито се влачи подир „хладнокръвни и мними родолюбци”, нито хваща вяра на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо.

Народните водачи са „разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни”. Гледат „народната работа повече от всичко друго”, повече от себе си я уважават. Не дръзват да пущат „хора да лъжат народа”, които „по-много знаят да се препоръчват, а не правят нищо”. Не мечтаят да видят „себе си на висок чин”, но да умрат „в народната работа”. Не вдигат „глас за себе си, което е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо”. Не присвояват за себе си нищо. Не злоупотребяват със служебната власт. Не мълчат, кога виждат злото народно и не го чакат „да порасне, та да убие народа”. Не „разделят един народ на части” с „неразбории, зависти и укори”, след които не остава нищо. Не отричат, не отхвърлят и не позорят „демократската република”, нито я заменят с „деспотско-тиранска система”.

Обичат тогова, който им покаже погрешките и кривиците, и не търсят сламката в чуждото око. Днес вършат това, което са говорили и писали вчера, за да вършат утре това, което говорят и пишат днес. Работят чисто български и не се водят по никого извън българско. Не плачат по чужди порти и не се водят по чужди акъли, не се молят никому и не просят ничие чуждо благоволение. На празни думи не се основават, на чужди съвети ухо не дават, на благи обещания вяра не хващат. Не предават, нито продават народ и държава на ничий чужд интерес заради своя си интерес, в своя изгода и за сметка на целия народ.

Тази държава е излязла пред времето. И нейното име „гърми най-бляскаво по цяла Европа”.

Тази държава не е измислена.

България се нарича.

Тя ни е предначертана от Апостола.

Ала ние живеем някъде другаде…

В държава-антипод.

8.

Един псевдописател го нарече „детеубиец”, „българоубиец”, „кървава икона”, „еманация на нашата сатанинска история”, „баща на мутрите”; един социолог обяви Левски и Ботев за „момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници”; академични тоги наставляват учителите да не „наблягат на личности като Ботев, Левски, Каравелов и Раковски, защото не са се ползвали с добро име в тогавашното общество” за разлика от хаджи Иванчо, „с когото трябва да се гордеем, защото се издигнал на най-отговорни постове в Империята”, която била „И наша Империя”, а Цариград бил „И наша столица”; и цяла орда деконструктори на българската Голгота вилнеят в олтара на народната памет с едната цел – да се намърдат в този олтар.

А политическите потомци на хаджи Иванчо, тези архилакеи, под път и над път, по повод и винаги без повод, в наркотично опиянение, току „цитират” Левски, „позовават” се на Левски, и за свой съюзник го прогласяват, и за алиби пред историята на Левски се надяват, и се кичат с името му, и лъготят най-безсъвестно с неговото име на уста, и мърсят, и сквернят това свято име, пришиват му думи, които нито е писал, нито е изричал, и ги повтарят до припадък. За да го превърнат в оправдание, в икона и знаме на своята лакейщина, на своята нищожност. Те лъжат и мамят народа с лекота, защото го презират. Те предават и продават държавата, защото я ненавиждат. При тях всичко е поза, суета и изгода. Те са убедени, че Левски за тях е погинал, за техния кеф, за тяхната власт, за тяхното разбогатяване.

Те имат обичая да украсяват своите пищни кабинети с портретите на Левски, но не смеят да го погледнат в очите. Защото са неговото отрицание. За тях думите на Левски, неговият живот, неговата гибел и неговата безсмъртност нямат никаква стойност. Защото единствената печалба е едно бесило. И един гарван върху бесилото. Внуците на хаджи Иванча произнасят помпозни и кухи речи в прослава на Апостола, тургат го на партийните си знамена, препъват се в неговите думи и ги забравят мигом. Защото той е тяхното обвинение и тяхната присъда.

Защото докато Левски казва „Занятието ми е да облекчавам положението на българите. И обикалях, за да им давам упование. Възложиха ми да обнадеждавам цяла България”, те не правят нищо друго, освен да хвърлят в отчаяние цяла България.

9.

А ние?! Какво правим ние?

Кръстим се пред Левски, а се влачим подир хаджи Иванчо.

Повтаряме думите на Дякона, но не ги спазваме.

Търсим предателя, а го предаваме всеки ден.

Търсим гроба, но не търсим Апостола.

Плачем за Левски, но тачим хаджи Иванчо. За месия го припознаваме, на неговата подлост се надяваме, на неговия нравствен недоимък се кланяме. На него и на неговото многобройно политическо потомство сме оставили историята, държавата, народа и човека. Себе си. И Апостола.

Оставили сме хаджи Иванчо да определя времето, в неговото време живеем, по неговите закони, неговите капризи и според неговия интерес.

И нашата държава е извън времето, и нейното име не гърми най-бляскаво по цяла Европа.

Въобразяваме си, че познаваме Левски, че сме го разгадали, че ни е останала една само дума с четири въпросителни. Ако бяха удивителни, по-леко щеше да ни е. Щяхме да ги разчетем като възклицание, учудване, удивление, като заповед даже.

Но той не ни заповядва. Той ни пита. През времето. А ние не знаем отговора. Защото не разбираме въпроса. Когато го разберем, няма да се харесаме. Нито тогава, нито сега. Особено сега.

Инак – изписваме „Народе????” по стени и плакати. Като укор. И всеки си мисли, че този укор не се отнася за него, а за някой друг, за всеки друг, за всички останали…

ІІ. Конституцията на Апостола

Ако прочетем още веднъж всичко, написано от ръката на Васил Левски - Наредата на работниците за освобождението на българския народ, неговите писма, Устава и Програмата на БРЦК - и ако си направим труда да подредим идеите, принципите и прозренията на Апостола, ще получим текста на една Конституция. На първата българска Конституция. И нищо по-малко.

Преамбюл

Подбуда и цел

Подбуда - Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Цел – С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжжии и еничари и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко едно отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било - всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере” („Нареда на работниците за освобождението на българския народ”, 1871).

Основни начала

1. 1) „Републиката е оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си” (Левски до Филип Тотю, 1871).

2) „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република”. (писмо-дописка до Любен Каравелов, януари 1871). „В Българско не ще има цар, а „народно управление”. Свобода и чиста република”. (заплашително писмо до чорбаджиите, май 1871)

3) „Ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много по-трайна, по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава - не човеците” (писмото до Каравелов). „И на мястото й да възкръсне България с пълна свобода” (до Данаил Попов, 5.II.1871).

2. „Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява Българският народ пред другите народности и да прави с тях уговори” („Наредата”).

3. „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония” (писмото до Каравелов). „Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български... Ние не желаем чуждото, но не желаем да дадем и другиму своето” (Програма на БРЦК, 29.IV.1872)

4. „Ние искаме да вървим по правия път и да търсим своята лична и народна свобода, без да вредим на съседите си” (дописка във в. „Свобода”, 28.I.1871) „Ние не желаем да владеем над другиго, затова и не дозволяваме да ни владеят и другите” (Програмата на БРЦК)

Правата на човека и гражданина

5. 1) „Днешният век е век на Свободата и равноправността на всичките народности. Днес всякой притеснен и потъпкан, всякой, комуто робските синджири тежат на врата, и носи жалостното и срамотно име роб, напънал е всичките си сили, и нравствени, и физически, и търси случай да отърси от себе си под какъвто начин да би било робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде Человек. Роби сме и ние българите, и в нашата татковина върлуват турски золумкяри и еничари, и нашите долини ечат от робски охтения и въздишки. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските тез вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и съградим Храм на Правата Свобода и да дадем всякому своето” (до Евлоги Георгиев, 6.Х.1871)

2) „Ние желаем да въстанем и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани” (дописката в „Свобода”).

3) Човекът „има и Благословението от Бога да бъде господар с всичките си права” (заплашителното писмо).

6. 1) „Не ще бъде в нашата България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът, и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в нашата България!”. (заплашителното писмо)

2) „Общественото мнение днес е такова, щото всяка една народност, даже и турците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани” (дописката в „Свобода”)

7. 1) „Ний не гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони (турското правителство), което варварски владее не само нас, но и самият турчин” (заплашителното писмо)

2) „Законно ще се съди както българинът, така и турчинът” (пак там)

3) „Всеки ще си служи по вярата” (пак там)

8. „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и Свобода Човеческа” (до Каравелов, 25.VI.1872)

9. „И Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка държава в цяла Европа” (до Филип Тотю, 1.III.1871)

Нашите задружни сили

10. 1) „И ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата... Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените все от турчина, всекидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдният и на нашите мишници...” (писмото до Каравелов)

2) „В наше време немците са по-турци от турците” (писмо до в. „Будущност”, 1.I.1868). „Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго, освен „стани куме, да седна” (дописката в „Свобода”)

3) „Българите, ако се бяха повлекли след четите, щяха да допринесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода... Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме! Бог нека е напред и име Българско да е войвода!” (до Филип Тотю, 18.IV.1871)

11. 1) „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско... Което ни се хареса отвън, приимаме го, а на думи се не основаваме!” (до Данаил Попов, 27.VII.1871)

2) „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия” (писмото до Евлоги Георгиев)

3) „Възобновлението на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили” (до новооглашените в комитетското дело, 19.II.1872)

12. „Ако ли отнийде няма помощ за българинът, то работата си ни е пак работа” (писмото до Каравелов)

13. „За чудене време не остава - историята нас не ще да чака да се чудим” (позив, 10.III.1871).

14. „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме” (до Панайот Хитов, 10.V. 1871).

За представителите на народа

15. 1) „Не си народен! Виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да порасне и да убие народа!” (до Анастас поп Хинов, 25.VІІІ. 1872)

2) „Трябва да се съветваме един други, да избягваме и най-малката гордост, да не присвояваме на себе си нищо... Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките... Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието - не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!” (до Филип Тотю, 1.III.1871).

3) „Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш” (до Христо Иванов Големия, 4.VIII.1872)

4) „Вчера каквото сме говорили и писали трябва и днес да го имаме пред очите си, та да не ни се смеят хората в работите утре” (до Данаил Попов, 31.ХII.1871)

5) „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайнени, както и да е. Длъжност ми е да го кажа, защото може и да умра" (до Каравелов, 16.IХ. 1872)

6) „Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и й даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името Българин!? Затова, гдето ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народът, с Благословлението Божие, от Ада в Рай!?” (из заплашителното писмо)

7) „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си” (до Панайот Хитов, април 1868).

Наказателен закон

16. 1) „Който не е чист - убивам го!” (до Данаил Попов, 16.IХ.1872) „Нему смърт, смърт и смърт!” (до орханийци 29.I.1872)

2) „Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с наште неприятели - страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! Или с нази и с народът, или с турските джелати и кръвопийци! Черно робство ли искате или златна свобода!?” (позив, 10.III.1871) „Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел и ще ги преследуваме навсякъде и всякога!” (Програмата на БРЦК)

17. 1) „Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятелят ни, ще се накаже със смърт” (Наредата).

2) „Ако някой от влиятелните българи, или войвода, подкупен от чуждо правителство, или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт” (Наредата).

3) „Ако някой очерни народната ни работа с нарушаванието на правото на други народности, също като нас страждущи, и такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт” (Устав на БРЦК, 29.IV.1872)

18. 1) „Ако някой от служащите, като председателят [на БРЦК] и др. поиска да злоупотреби със служебната власт... ще се накаже със смърт” (Наредата).

2) „Ако някой от касиерите... дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със смърт” (Наредата)

19. „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система [в см. монархия], то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт” (Наредата).