Исторически преглед

180 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Проявленията на героичното начало в характера и способностите на Васил Левски

Кръстьо Йорданов

Като поставям това заглавие, поемам известен риск, тъй като на пръв поглед то може да се стори прекалено традиционалистично. Все пак представата ни за Левски като герой е твърде дълго утвърждавана, за да е нужно героизмът му да се доказва. Още непосредствено след смъртта му, благодарение на негови съвременици като Любен Каравелов и Христо Ботев, в публицистиката и поезията беше създаден образът на Левски като Апостол на революцията, скъп син на България, дори мъченик и български светия.[1] След Освобождението той продължава да бъде обект за перото на мнозина, като първи свой вариант на образа ще създадат Георги. Я. Кирков и блестящият публицист Захари Стоянов.[2] Следва утвърждаването на литературната канонизация на Левски, чието силно начало поставя още Ботев. Но може би за голяма част от обикновените българи особено въздействаща е представата за Левски, дошла до техните умове от поезията и белетристиката на Вазов, където се изтъква неговото безстрашие, самообладание и жертвоготовност.[3] Бесилото на Левски пък като символ в нашата история е приравнено до това на кръста на Христа в световната. Без съмнение Вазов има огромна роля за канонизацията на образа на Левски, изграждането на митологемата и култа към героя. Но той дава само тласъка. Един култ не би могъл могъл да бъде траен, ако в неговото изграждане участват само интелигенцията и писателите. За трайното попадане на един герой в сърцата на народа е нужно и простонародното съучастие. Народната представа за Левски се доизгражда от множество спомени, предания и дори народни песни, съчинявани по правило след смъртта на героя.[4] След като веднъж народът е утвърдил представата си за героичната личност чрез народното творчество, остава образователната система, научните институции, литературата и официалните отбелязвания на годишнини да поддържат тази представа. В по-ново време могат да бъдат изброени много статии, студии, монографии и художествени творби, посветени на Васил Левски, което е свидетелство за несекващия интерес към героя.[5]

След като видяхме колко трайна и утвърдена е представата сред българите за Васил Левски като герой от историята, че дори отделни автори изграждат един твърде изчистен и идеализиран образ, граничещ с митологизирането, съвсем основателни биха били въпросите защо отново се връщам към темата за Левски като герой. Обаче, макар че из под перото на много автори животът и делото на Левски вече са разгледани и оценени, темата няма никога да се изчерпи. Във всяка една статия, студия, монография, есе, разказ или роман е представен Левски според възприятието на автора. Левски се оказва дотолкова необятен, че живее с много лица. В сърцето си всеки един българин го изживява по свой уникален начин. Васил Левски е един от героите в нашата история, за когото е трудно да пишем напълно безпристрастно и той неизбежно придобива окраската на субективната представа. Непрекъснатото връщане към живота и делото на Левски е вече един от признаците, по които трябва да разпознаваме голямата историческа личност. Подобно вечно завръщане проявяват и останалите народи към своите велики герои. Това правят всички уважаващи себе си нации. Българската историография и литература ще се завръщат към образа на Левски по същия начин, по който французи и англичани ще пишат и издават непрекъснато книги за Жана Д` Арк, Наполеон, Шарл дьо Гол, Нелсън и Чърчил. В най-ново време в различни анкети българите ще поставят Левски на първо място сред великите българи, по същия начин, по-който французите ще оценяват Шарл дьо Гол, а британците Чърчил.

За да разберем причината за канонизацията, митологизацията и преклонение пред делото на Левски, доведени в някои отношения до култ, трябва да се обърнем към естеството на героичната личност. Тук ще следвам разграничението на типове герои, възприето от най-ранните автори, пишещи за героя и преклонението пред героичното в историята - обожествени митологични герои, героят като пророк, героят като духовен водач, героят като поет, героят като писател и мислител и героят като държавник.[6] Аз ще опростя това разграничение, като сведа всичко до три големи типа на героичното начало: героят като политик, държавник и войн; героят като духовен водач (включително светец или пророк на своето време) и героят като творец – поет, писател, мислител. Реално е напълно възможно един герой да започне пътя си като творец или духовен водач, но да го завърши като политик, държавник или пълководец.

Друго нещо, което е занимавало изследователите на героичното начало, е обобщаването на някакъв модел за формиране на героя, който се извлича най-вече от класическата гръцка митология и приказките.[7] Но според мен не всички исторически герои влизат напълно в класическата индоевропейска схема за създаване на митологеми за историческите герои. Тази схема следва три основни етапа от живота на героя – раждането, инициацията и смъртта.[8] Героят се ражда в семейството на добродетелни родители, посветен е в определено дело, живее и се бори, преодолявайки трудности, срещайки съперници и врагове, които оспорват мястото му, а накрая героят изпада в немилост и умира, често при трагически обстоятелства.[9]

Според мен онези герои, главно политици и държавници, пророци и духовни водачи, които триумфират над враговете и умират на върха на славата си или дори неуспели докрай умират в постелите си, не извървяват докрай пътя на класическия трагичен герой. Напълно пасват към класическата индоевропейска схема за митологизиране героите мъченици. В това отношение в европейската история най-изчистените образи на герои мъченици са тези на Жана Д` Арк и Ян Хус. Те не само завършват живота си, като трябва да изпият горчивата чаша на мъченическата смърт, мъчени, съдени и убити от враговете си. Чистотата на вярата им, отдадеността на делото и саможертвата им стават причина да се стигне дотам, че в личния им живот да се търси безукорен образец за човешка добродетел. Мястото на героите мъченици в героичния пантеон е напълно заслужено. Дори в крайна сметка някой герой да се превърне в мит, ако тази почит продължава векове, героят напълно е откупил и заслужил мястото си с мъченическата си смърт или изключителността на постиженията и делата си. Нито една пропаганда и култ към личността, почиващи на моментна политическа власт, не са способни на трайност. Вечен остава митът за действително безукорните герои.

Лесно може да се види, че Васил Левски напълно влиза в рамките на представите ни за героя мъченик, който докрай извървява тристепенния път на класическата индоевропейска схема за героичната личност или по-късните християнски канони за житията на светците мъченици за вярата.[10] Той се ражда в добродетелно занаятчийско семейство, възприема идеята за борба и освобождение като своеобразна духовна женитба за едно свято дело, бори се самоотвержено, понякога неразбиран от своите и люто мразен от враговете, като накрая трябваше да извърви напълно сам пътя към своята своеобразна Голгота. И тъй като животът на Васил Левски е напълно реален, ние разполагаме с достатъчни свидетелства за неговия живот. Затова е напълно естествено българите да спрат избора си върху Левски, в него намират така нужния за националния героичен пантеон образ на героя мъченик. За тази цел Васил Левски е най-подходящ от всички дейци на национално-освободителното ни движение, защото е не просто само герой мъченик (след това Априлското въстание роди още мнозина мъченици), но е личност с безспорни исторически заслуги и качества, полагайки основите на качествено нова Вътрешна революционна организация и извършвайки истински епохален поврат в развитието на идеите и практиките за освобождение на България.

Възприет от народа като национален герой-мъченик, Васил Левски заживява нов живот в сърцето на всеки българин. Невъзможно е вследствие на това да не започне едно народотворческо развитие на образа на героя, което дори надвишава замислите на тези, които са положили началото на култа към личността му. Народът си изработва свой собствен канон, ненаписаното народно житие на Левски, където литературата и народните предания ще добавят разнородни елементи, подчинени обаче на едно – изграждането на образа на героя мъченик за свободата на България. Така че за едни хора от народа преобладава представата за безстрашния, надарения със самообладание и решителеност революционер. Но за други героят е не само Апостол на свободата, а се превръща в светец, човек безупречен в народната представа за красота и човечност, неговият подвиг е свят и неопетнен от нищо. Други с любопитство ще се взират в джобното тефтерче на Васил Левски и ще го определят за скромен, пестелив, правещ сметка за всяко петаче народна пара. При всички случаи в народното ненаписано житие героят е добродетелен, лишен от всякакъв човешки недостатък.[11] Така се стопява и изчезва светският лик, човекът Васил Иванов Кунчев. Остава само Апостола.

* * *

Колкото и да преценяваме всичко през призмата на рационализма, обикновените хора наистина имат нужда от истински герои. Преклонението пред героите от националната ни история е нещо жизнено необходимо, когато фактите ги представят с безспорни качества. Това е и полезно за възпитанието на признателност към заслужилите. Признателността е много важна добродетел. Тя трябва да се възпитава, защото означава приучаване към неволно подражание на доброто и предаването му нанатък в бъдещето. Преклонението пред героя или дори митологизирането на определени исторически личности не е израз на националистическа емоция. Поне със сигурност такава емоция е абсурдно да се търси в античността например, когато също са се създавали култове към много по-противаречиви герои. Но защо и в най-ново време принципът за героизацията да не е същият? Той се дължи на естествено желание да се търсят образци за подражание, примери за човешка доблест и мъжество. Героят не винаги е разглеждан като принадлежащ на народ или нация, а по-скоро на него се гледа като на представител на човечеството, образец, проявяващ най-добрите качества на човешката индивидуалност. Истинският исторически герой надхвърля регионалното и национално значение. Ако той не е носител на общочовешки идеи, не би могъл да устои на изпитанията на времето. Култът към личността му щеше да е фалшив и непременно да помръкне. Нашето преклонение и преданост пред делото на Левски напълно отговаря на твърдението на Томас Карлайл, че предаността, преклонението и почитанието към истински великия е родствено на религиозната вяра, че човешката душа не познава по-благородно чувство от възхищението пред по-издигнатия.[12] Да, колкото и възгледите на Карлайл да са оспорвани, изпълнени с ирационално преклонение към героя, защото той пише в романтическия XIX в., а не в днешния век, аз намирам неговите идеи за правдиви. Защото Карлайл е напълно прав, когато казва, че „обществото се крепи върху преклонението пред героите”.[13] Преклонението и дори подражанието качествата на героя от миналото раждат бъдещите герои и обществото ще търпи тласъци на развитие именно от това явление. Бедещето не може да бъде добро, ако не почитаме добрите образци от миналото и настоящето. Самата човешка природа ще търси образци за подражание сред смъртните на земята, ще ражда герои. Защото тя винаги ще се стреми да намери необикновеното, съвършеното и красивото не за друго, а за утеха от сивото ежедневие. Като напомня, че са живели смъртни хора, които не са се спрели пред на пръв поглед непреодолими трудности, хора, в чийто речник наистина не е присъствала думата „невъзможно”.

Понякога силната почит към героя е вдъхновявала дори образовани, трезви на пръв поглед умове, като на свой ред ги е превръщала в знаменити личности. Големите умове, големите исторически личности, в ранните си младежки години са се изграждали именно от познаването делата на героите, преклонението пред тях и несъзнателния или направо съзнателен стремеж за подражание. Не е никак случайно, че знаменити личности като Монтен, Жан-Жак Русо и Наполеон Бонапарт са били в младостта си едни от страстните читатели на „Успоредни животописи” от моралиста Плутарх, произведение, утвърждаващо култа към силната или добродетелна личност и отвращението от порочността.[14] Убеден съм, че някои качества като смелост, самообладание и склонност към себеотрицание не се възпитават, а са в природата на личността. Но подобни качества няма да са полезни, биха се трансформирали в безразсъдство и самонадеяност, ако не бъдат облагородени от добродетелтта. Именно добродетелта се възпитава чрез почитта към безукорна героична личност от миналото.

Народното житие, канонизиращо Васил Левски, обаче не е култ към силната личност, превърната в свръхчовек. Народната представа за Апостола на свободата търси по-скоро образец за обикновен човек от народа, способен на смелост, самообладание и решителност, добродетелност, неопетненост от пороци. Но още по-важно, народното ненаписано житие за Левски възхвалява неговото себеотрицание, жертването на лично време и енергия, пожертването на цял един човешки живот за общото дело на освобождението. И този факт обяснява още повече схващането, че „обществото се крепи върху преклонението пред героите”.

* * *

Защо в крайна сметка Васил Левски заема такова място в националния ни героичен пантеон? Първият важен признак за героя от историята е, че той много често е носител на напълно нови, повратни идеи за своята общност. Тези идеи не е задължително да са напълно оригинални, но носят важна епохална промяна за народа, сред който се проявява героят. И най-важното, героят разрешава най-важните въпроси, чието решение вече е належащо и се изисква от духа на самата епоха. Кои бяха напълно новите за българското освободително движение принципи, чийто носител беше Левски? На първо място той решително скъса с илюзиите, че революционната емиграция трябва да е водещ организационен център, подготвящ действия отвън чрез обучени във военното изкуство български патриоти (Първа и Втора българска легия) и навлизащи в българските земи чети, което се съчетава с политиката на великите сили и съседните държави, противници на Османската империя. Разбира се, идеята за комитети в самите български земи не беше напълно нова. Но до този момент тя се споменаваше само като помощно средство, целящо повдигане на духа на народа, който погрешно се смята за готов психологически да вдигне знамето на бунта. И всичко това целеше да се подкрепят по този начин различни политически комбинации на емиграцията, които обикновено се съчетаваха с търсенето на подкрепа от чужда сила. При Левски създаването на Вътрешната революционна организация, на комитетска мрежа, не е просто помощно средство към акция, организирана отвън, а главното оръжие за организиране на бъдещото освободително въстание. Защото народът не можеше за е готов психологически за бунт, преди да се подготви извътре, да придобие самочувствие, като разчита най-вече на своите собствени сили.[15]

Левски продължи линията на Раковски, като заложи на въоръженото въстание като единствената форма на борба. Не търсеше никакви мирни компромисни средства за политическото освобождение, при каквито протекоха преди това борбите за църковна независимост. Левски отхвърли категорично всякакви еволюционистични и дуалистични илюзии, характерни за някои кръгове от българската буржоазия. В някои отношения той надрасна един от своите учители в революцията. Раковски едва в края на живота си, прозрял същността на балканския национализъм, разочарован от двуличната политика на Белград и Атина[16], започна да мисли за самостоятелност на българското освободително движение, но отново с организационен център извън самите български земи. Левски прогледна за истината, че народът вътре в българските земи се нуждае от сериозна и продължителна подготовка, за да е готов за самостоятелна въстаническа акция. За него основата на тази войска ще бъдат не въоръжените в чужбина чети, а годните да носят оръжие мъже от селата и градовете в Българско. Затова героят се превърна в Апостол, който си постави за главна цел да измести центъра на освободителното движение от чужбина сред самия народ, който щеше да бъде главната въстаническа сила, проливаща кръвта си в земята, която щеше да се освобождава. За Васил Левски вече беше отминало времето, когато трябваше да се убеждават великите сили в страданията на българския народ и да се търси подкрепа от тях и от съседните балкански народи. Неволята е показала, че сълзите пред чуждите прагове не срещат разбиране и не водят до действителна подкрепа. Затова Апостолът в една своя дописка възкликва: „наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци”.[17] Отминало е и времето, когато трябва да се мъдрува относно стратегиите и идеологията. Вече трябва да се работи и умира сред народа, да се подготови за борба и се повдигане духа му. Разбира се, като гениален стратег той не отхвърля подкрепа от никого, но не и преди да се наредят нещата в българските земи. Когато Вътрешната революционна организация укрепнеше като самостоятелен политически фактор, тогава със самочувствие тя щеше да води дипломация на равни начала.[18]

За разлика от редица свои съвременници, които бяха получили много по-добро за времето си образование, при Левски в уникална сплав са съчетани качествата на теоретика и практика. Защото при всяка една работа важи правилото: едно са кабинетните идеи, второ са способностите и уменията на човека и трето е действителното реализиране на предначертаното. Оказа се, че идеолози и стратези българското освободително движение имаше в изобилие. В изобилие имаше и смели до самонадеяност войводи и хъшове, но не винаги с разсъдителност и постоянство в дисциплината. Едва в лицето на Левски се намери този най-способен деец, който има идеи и стратегически планове. Тях той знае как да осъществи притежава нужните смелост и решителност за това. Една идея, колкото и да е хубава, няма как да бъде реализирана, без да се намери човек, който да жертва много от времето и енергията си, да приложи огромни интелектуални и физически усилия. Главното, което превръща Левски в национален герой, е че той сам се реши да обикаля българските земи в Мизия и Тракия, лично да основе мрежа от революционни комитети. Ние трябва да си дадем сметка, когато оценяваме Левски като герой, колко е трудно, особено тогава, в обстановката на постоянна опасност и надлъгване с турската полиция и шпиони, да събираш хора около една идея, да обикаляш, да умееш да общуваш с простия народ, да го убеждаваш и вдъхновяваш. Много е трудно да започнеш от едно неустроено положение, да събереш първите хора, като същевременно умееш да ги преценяваш, внимаваш да изграждаш с добър материал. Да събираш около себе си хора, на които можеш да разчиташ, че няма да предадат теб и делото. Не по-малко е трудно да проявяваш упоритост в търсенето на пари за оръжие и други припаси. На думи тези неща могат да изглеждат лесни, но самите обстоятелства показаха, че се изисква една желязна дисциплина, липса на самонадеяност и суета. Постоянно себераздаване, на което се оказа, че малцина са способни. Апостола трябваше да променя агрегатното състояние на българското общество, да го направи годно и силно за борба. А заради това трябваше да му предаде цялата своя воля и енергия, да го раздвижи. Накрая наистина успя да извърши огромен прелом в съзнанието на българите от вътрешността на страната. И този огромен труд той извърши при хронична липса на достатъчно пари и може би при чести физически страдания. Левски беше човекът, който се отказа от безопастността на емигрантския живот, макар и също свързан с лишения, за да се отдаде с цялото си същество на една опасна българска кауза.

Тук е мястото да отбележим, че великите личности от историята се отличават с това, че умеят да поемат рискове. Не са като останалите хора, които се престрашават да направят нещо, само когато са сигурни, че то ще им донесе успех. Защото липсата на куража да се поемат рискове, води до една скованост в живота, която се проявява при обикновените хора в страхлива предпазливост, а при интелектуалците в твърде скован и традиционен стил на мислене и писане. Но когато героят се престрашава да направи нова крачка, да излезе от традиционното и безопасното, той рискува само собствената си репутация. А ако другите му повярват, само могат да спечелят. В това се състои величието на казаното от Левски в прочутото му писмо до Панайот Хитов: “..ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си”.[19]

* * *

Изложеното по-горе е оригиналният принос на Левски в нашата история. По отношение на идеите си за бъдещия свят той показа, че е добър ученик на своето време. Всъщност великите личности се отличават по своята жажда за знания. Макар да не получава добро и задълбочено образование, Левски не спира цял живот да се учи в идейно и практическо отношение. И не само учи, но и възприема дълбоко наученото, което намира за добро. Неминуемо е бил повлиян от контактите си с образовани дейци, а и е обичал да се самообразова и трупа нови идеи.[20] Обаче Васил Левски не преповтаря сляпо най-прогресивните идеи на своя век, не е един прост изпълнител на чужди замисли, а сам, по собствена инициатива, се стреми да приложи на дело идеи. Възприел ги е истински и дълбоко, превръщайки ги в свои собствени. Апостола мечтае българите да получат свобода и да станат равни на другите европейски народи. Убеден е, че в бъдещата свободна държава, в една демократична република, всички народности трябва да живеят братски, зачитайки си взаимно човешките права, правото на вероизповедание и свободно развитие според своите въжделения, спазвайки един общ и приет от всички закон. Нещо повече, Левски вярва, че ако се спази предначертаното, народът ни ще стане за пример и “Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа”.[21]

Представените идеи са действително най-модерните идеи от просвещенския XVIII в. до средата на XIX в.[22] И Левски ги разбира напълно правилно. Той не е такъв идеалист, че да смята механичната промяна на формата на управление за достатъчна. Апостола напълно отчита нуждата от промяна в съзнанието, мисленето и поведението на хората. Те не само ще се ползват от права, но са длъжни да спазват и общи задължения, да зачитат закона. Никоя народност не бива да се счита за господарска или привилегирована, тези неща трябва да останат в миналото. Всичко трябва да се гради на общи права, задължения, общи отговорности пред закона, а този закон предполага и справедлива съдебна система. Подобни възгледи изглеждан напълно съвременни. Те предполагат припознаване и зачитане от всички не само на правата, но и на задълженията. Нужен е законов ред, ограничаващ и наказващ справедливо престъпленията, погазването на закона. Само по този начин можем да тълкуваме следния израз на Левски: „за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българина”.[23]

При създаването на самата революционна организация Левски продължава да се ръководи от демократизма, проявяващ се в правилото за вземане на решенията с вишегласие. Но в крайна сметка конкретният опит в дейността му, сблъсъкът с действителните проблеми на място, показват, че убеждението и добрата дума не винаги са достатъчни за поддържане на дисциплината в организацията. Обстоятелствата показват нуждата от централизъм, който да обедини дейците и подчини егото им в работата за доброто на цял един народ. Практическият опит помага на Апостола да създаде проектоустава – “Нареда на работниците за освобождението на българския народ”, който е образец за устройството на всяка тайна революционна организация. Конспиративната тайна, дисциплината и наказанията за предателства са неизбежна необходимост за успешното постигане на целите. „Наредата” в крайна сметка е документ, писан не от кабинетен утопичен философ в някое удобно и топло убежище в чужбина, а от практик и теоретик, стъпващ върху изстрадания си опит. Но от друга страна Апостола съчетава личния си опит с онова, което е научил от своите учители в освободителното дело.[24] Чрез това Левски демонстрира приемствеността в българското освободително движение, в което добрият организационен опит на предишните поколения не се отхвърля автоматично при градежа на новото. Трябва да отбележим, че признателността към техните наистина добри учители в делото е вероятно една от важните характеристики на великите личности.

Демократизмът на Левски е дълбоко осъзнат. Той искрено вярва, че неговата работа и всеотдайност ще бъдат оценени от историята, без да е нужно да влиза в дребни съперничества и препирни. Но това не бива да заблуждава, че е бил човек, който прави и на мравката път. Левски притежава всички качества на държавника, без да стои начело на държава. Демократизмът му е чужд на всякакви утопични отклонения. Демократичните принципи на организация той разбира напълно правилно в най-модерните им измерения – баланс между правата и задълженията на членовете. Като истински ръководител Васил Левски притежава твърд характер, умее прямо да порицае и посочи кривиците на онези, неспособни на елементарна дисциплина, така нужна в една конспиративна организация. Тази своя твърдост на характера обаче той прилага, съобразявайки се с добре познатата му българска душевност, като щади егото и достойнството на провинилите се. Поне за мен представлява интерес, четейки кореспонденцията му, да виждам как Левски успява с гениално изработен баланс между порицанието, снизхождението и прошката да вкарва в правия път дейците на комитетите, без да ги отблъсне от делото с прекомерна строгост. Когато се налага, не се церемони, а припомня, че са се клели в устава и трябва да спазват дисциплината. Левски е един от малцината водачи и организатори, който умее да убеждава и постига целите си с тънки психологически похвати, познавайки добре душевните основи на българския „демократизъм”. Доводите си за всяко едно порицание той обяснява ясно, без заобикалки. Ако, въпреки тези му способности и тази яснота на доводите, някои дейци затаиха в себе си обидата от справедливи упреци, това говори за тяхната непоправима вироглавост, а не за ръководните качества на Апостола.

Изтъкнатата вече искреност в убежденията на Васил Левски е друга отличителна черта на безукорния исторически герой, достоен за почит. Дори и да има лични амбиции, героят успява да ги притъпи и подчини на по-високи нравствени принципи. Искрено да повярва в тези принципи, за да ги следва на практика. Нещо повече, за истински великата личност е невъзможно да не бъде правдива в убежденията си. Когато четеш писмата, излезли из под перото на този велик човек, не можеш да не изпиташ удивление колко е чистосърдечен. За да бъдеш искрен с другите, нужно е и друго качество, което Левски притежава в изобилие – смелост и директност на изказа. Всъщност това качество са притежавали повечето велики личности, чиято биография съм изучавал по-задълбочено. Те не са се церемонели много в изказване на истинското си мнение, поради което са си печелили недоброжелатели и израстването им е минавало през изключителни усилия и дерзание, на които пак са били способни само те. Левски непосредствено посочва кривиците на другите или споделя какво са казали други хора за тях, като си мисли, че ги предупреждава приятелски. Не са малко случаите, в които се сблъсква със сръдни на тънкообидни персони. На няколко пъти, усещайки, че другите не са тъй открити като него, ще моли да му се посочват кривиците, както и той на тях, че да си ги поправят, защото това е истинското приятелство.

Истинският герой е истински във всичко. Той говори непосредствено и без заобикалки. Истински е в смеха си, в ръкуванията си и прегръдките. Истински е в начина, по който пее. Героят е истински, когато хвали, когато се гневи и порицава. Да, Левски е всичко това! В него има някаква живост, някакъв дух, който изглежда присъства само в гениалните натури и по това трябва да ги познаваме. От неговите качества можеш да се възхищаваш, но във време на дипломатичност и притворство е много трудно да следваш. Някои хора не могат по такъв начин да разкриват душата си. Те не умеят да се смеят истински и усмивките им са пресилени. Не изливат душата си в писмата си, отвръщат с дистанция и студенина, когато друг им разкрива душата си.

* * *

Не може да не ни направи впечатление, че мнози от великите личности в историята, въпреки безспорните си качества, не са срещали единствено разбиране и подкрепа. Напротив, в повечето случаи или дори като закономерност тяхната изява на полето на историята е срещала съпротива, появяват се големи спънки и врагове. Но въпреки трудностите, смело са се изправяли срещу тях. Често великите личности срещат врагове не само сред чуждите, но и сред своите. Лагерът на чуждите, на преките врагове, се страхува от промените, които героят носи, страхува се да не му бъдат отнети предимствата, които досегашното положение е подсигурявало за тях. А сред своите появата на врагове се мотивира от противенето на централизма и строгата дисциплина или честолюбието и завистта на дребните душици, които също имат нездравословната мечта да водят бащина дружина. От друга страна героичните личности са носители на идеи, които поставят страшни неизвестни пред останалите по-нерешителни хорица. Героите са получавали изключителна и неоспорвана почит и признание, едва когато са триумфирали над враговете си и са получавали политическа власт. Но подобни триумфиращи истински герои чрез почестите, които получават, не се ли сродяват с фалшивите герои, които поради властта си и пропагандата си са създавали култ към своята личност? Героите-мъченици, към които се числи и Васил Левски, нямат подобна съдба. Докато са живи, по-трудно получават признание, а се сблъскват с недоверие, враждебност и предателства. Това е сякаш закономерна слабост на човешкия род чрез лисичия си интелект вечно да поставя под подозрение съвременниците си, дори и те да са безспорно велики личности. Доста популярна е максимата „Никой не е герой в очите на своя камериер”. И наистина, за хората, които познават лично героя, които живеят с него, виждат го като обикновен човек, е трудно да прозрат героичното в него.

Все пак, въпреки гореизложеното, характерно е за героите, че дори и приживе те все пак са имали възторжени последователи, които много често също са притежавали способности, достойни за уважение. Те са намирали начин да работят и с други силни личности сред своите съвременници. Широкоскроените личности, дори първоначално да имат някои различия в убежденията и стратегията си, никога не достигат да ожесточение в отношенията си. Имат сила на духа, така че понякога са способни да преодолеят различията си, да си подадат ръка, за да работят заедно. По такъв начин можем да обясним отношенията между Васил Левски и Любен Каравелов. Именно заради това накрая и двамата правят отстъпки и при общото събрание в Букурещ от 29 април до 5 май 1872 г. те обединяват Вътрешната революционна организация и БРЦК в Букурещ около общ устав и Централен революционен комитет с председател Каравелов.

За съжаление, не всички сподвижници на Васил Левски са на нивото на неговия велик дух. От някои дребни души той среща неразбиране, ожесточение и дори злобна враждебност. Няма как да не се сблъскаме с тази неприятна действителност, когато четем документалното наследство на Левски. Отделни дейци нямат силата да надмогнат обидата си и да посрещнат спокойно неговите справедливи упреци, когато явно нарушават конспиративната тайна и дисциплина. Други не разбират нуждата от централизма и подчинението пред авторитета на главния ръководител. А Апостола им отговаря с достойнство. Величието на един герой си личи в липсата на раздразнение, спокойствието и достойнството, с които отговаря на нападките на враговете си.

Спазването на дисциплина и конспиративната тайна е жизнено важно, защото по плановете на Левски дейците на Централния и частните комитети не бива да са познати на всички, за да се предвардят лоши последствия при евентуален провал на един от комитетите. Бъдещите събития показаха колко е бил прав Апостола. При Васил Левски може да се забележи значително организаторско израстване вследствие на преживените трудности, на сблъскването му с неразбиране, враждебност и недисциплинираност при първоначалната му дейност. Много от тези проблеми той се постарава да предотврати чрез наказателния закон в “Наредата”.[25] Когато през лятото на 1872 г. Левски се сблъсква със своеволията на Димитър Общи и Анастас Попхинов, той търси подкрепата на дейците от БРЦК в Букурещ и главно Каравелов. И това не се дължи само на това, че желае да съгласува евентуални наказания с тях.[26] Като разсъждавам около тези факти, си мисля, че не случайно Левски не настоява за крути мерки, а само за евентуално отстраняване на Общи. В думите на Левски: “бай Димитър, че е заслужил в много неща смърт, така е, но прощава му се на простотията му досега”[27], може и да търсим проявление на невероятното великодушие и снизходителност на Апостола. Естествената му реакция е никога да не се доверява само на обвинения срещу един деец, а винаги проверява реалните му действия. Именно поради това той, въпреки че представлява БРЦК в Българско и има пълни права за инициативите по прилагането на наказателния закон от устава, се въздържа от средствата на революционния терор, когато става дума за хора от самата революционна организация. Но си мисля, че Апостола има и други съображения, особено като се има предвид, че пресичането на своеволията на Общи не търпи отлагане. Левски осъзнава и другата опасност, която крайната мярка би предизвикала – задълбочаването на братоубийствените конфликти в организацията. За съжаление, както се изразява Левски, Д. Общи вече е вкарал опасна разлагаща духа отрова: „и колкото е по-заслужил, хиляда пъти да не е било, защото той е причина, та се родиха недоверия между някои от съучастниците”.[28] Апостола с психологическия си усет разбира, че тези недоверия трудно ще се преодолеят с простото приложение на крути мерки срещу Общи. Защото Д. Общи все пак е имал своите съмишленици в Орханийско, Тетевенско и Етрополско. А Левски с прагматичния си и предвиждащ издалече ум не желае с крайни мерки да обърква и отблъсква тези хора. Съществуват и други трудности. Ситуацията е крайно деликатна, особено като се има предвид, че например Анастас Попхинов е брат на Данаил Попов. Апостола трябва да действа много предпазливо. В този момент му е нужна твърдата подкрепа и на останалите членове на БРЦК в Букурещ, които не бива повече да дават „подпора на глупци”[29] , а да го поддържат . Трагичното в този случай е, че Левски не среща бързото разбиране на БРЦК. Поради това язвата не е излекувана достатъчно бързо и по категоричен начин, преди да се случат фаталните събития от есента на 1872 г.[30]

Революционният терор, приет и наложен от БРЦК,[31] може и да е предизвикал трудности заради събудената бдителност на властта през лятото на 1872 г.. Но в една организация, разкъсвана от вътрешни ежби, няма как нещата да вървят успешно. В крайна сметка времето и начинът на осъществяване на Арабаконашкото приключение с подбора на хората, участващи в него, както и предизвиканите разкрития, последавни от предателски самопризнания на Общи и други заловени близки до него дейци, лежат единствено на съвестта на бай Димитър и неговите крепители.[32] Причина за това фатално събитие стават методите на работа на Общи, за вредата от които Левски така настойчиво предупреждава.

* * *

В края на този текст е редно да се спра и на духовната същност на Васил Левски. Важно качество на великите личности е себеусещането, че животът им е посветен на някаква важна мисия. Тук няма да обсъждам до каква степен, след като оставя расото и подстригва косите си, в сърцето си Васил Левски остава йеродякон. Едно е сигурно, единственото, което Левски е направил със свалянето на расото си, е осъзнаването на истинската си мисия. А няма логика човек, който е бил посветен дори и за кратко в духовното поприще, да не е останал в душата си с качествата на духовен водач и наставник на народа. Четейки писмата на Апостола, аз си мисля, че той е разкрил своята душевност. Левски според документалното си наследство се показва като искрен, истински човек, който се отказва от празните думи и се посвещава на дело в полза на народа си. Дали дълбоко в душата си той не мисли, че да се посветиш за доброто на народа си е равносилно на действено посвещение на Бога? Васил Левски се изявява като вярващ човек, но вярващ по своему, тълкуващ оригинално и свещените текстове. След акта на отрязването на косите си той символично скъсва с външната религиозност според общоприетите тогава норми, в които неизбежно е бил възпитан като малък. Но Левски остава вътрешно вярващ и поне аз правя съществена разлика между тези две думи (религиозен и вярващ), които за повечето хора означават едно и също. При реализацията на едното остават само думите, суеверията, молитвите и утешенията на пасомите, т.е външните демонстрации на посвещение в Бога. А при другото всичко се трансформира в знание и дело, отдаване на цялата човешка същност.[33] Той е не просто вярващ, той вече е знаещ, познаващ светлата истина. И Апостола повтаря тази своя истина пред българските дейци – вече е време да оставим мастилниците и думите, защото са нужни дела, нека доброто да стане действено! Самият Левски се отдава дотолкова на тази своя вяра, че наставлява и вдъхновява околните не само с думи, а чрез самия си живот. При това отдаване няма място за показност и ритуалност, всичко, което пише в писмата си, винаги превръща в дело.[34] Макар и да не го посочва винаги като християнска нравственост, е с цел да извиси духа на народа си. Чрез собствения си пример той иска да изтръгне тъмните инстинкти от сърцата на сънародниците си. А най-тъмните инстинкти, които винаги са спъвали работата на народа и са всявали интриги и неразбирателства, са завистта и гордостта, като червеи прояждащи сърцата на хората. Именно от тях Апостола желае да предпази дейците за освобождение.

Левски чрез живота и делото си беше много по-полезен за християнската нравственост. В сърцата на народа оживява примерът на делото, а не натрапените норми. Този факт от проявената същност на Левски няма как да се потъмни чрез дейността му като революционер, в която срещаме и нуждата от революционен терор. Защото тук не разглеждам живота на един светец, полезен само на душата си. Тук представям велик човек, за който по-важен е крайният успех на делото, на мисията, в която вярва. С освобождението на цял един народи не могат да се правят компромиси, дори и заради общоприетите нравствени норми. В критични мигове, когато колебанието би довело до още по-голямо зло, великите личности са предпочитали да поемат върху себе си малкото тъмно петънце, но да спасят делото си. И това е вид саможертва. Жертване на собствения душевен мир, на чистата си съвест, заменени от покаянието, но в името на доброто за много повече хора. И точно заради това такива личности получават признанието на бъдещите поколения.[35]

* * *

В този есеистичен текст изтъкнах най-важните качества на героя от историята, които откривам и у нашия национален герой Васил Левски. Нещо повече, изучавайки внимателно всичко, което е излязло изпод перото на Апостола на българската свобода, достигам до заключението, че като всички истински герои той съчетава в себе си в зародиш трите основни качества на героичното – героят като духовен водач, героят като творец или мислител и героят като войн, политик и държавник. В младостта си Васил Левски наистина се е подготвял за духовното поприще и до края на живота му той запазва умението на един духовен водач да повдига духа на народа, да показва, че борбата за свобода е справедлива, защото от Бога е дадено на всеки народ и отделен човек “свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде человек”. Който откаже да подкрепи тази борба, като даде своята лепта, не е истиски християнин, не е човек. Левски може и да не ни е оставил голямо писмено наследство, а основно писма и документи, свързани с революционната му дейност. Но когато се стреми да убеждава, вдъхновява, порицава или помирява в писмата си, макар и езикът му да не е изискан навсякъде, той е толкова изразителен в изказа си, че ако бе имал възможността за по-задълбочено образование, може би щеше да стане един талантлив автор. Така че Васил Левски притежава в зародиш и качествата на твореца и мислителя. Най-пълно този наш национален герой проявява качествата на политика – той е стратег и организатор на българското освободително движение. Работи сред самия народ, който трябва да се организира и обедини, за да спечели свободата си със своите собствени задружни сили.

Най-голямата заслуга на Левски в нашата история е неговото прозрение, че народът трябва да се подготви духом и организира добре за самостоятелна въстаническа акция, че центърът на организацията трябва да е в българските земи под чужда власт. Той вярва във възможностите на народа и е убеден, че истинската сила е в него. Централният български революционен комитет в Българско трябва да се превърне в самостоятелен и силен политически фактор, който със самочувствие единствен да може да преговаря с чужди правителства и то само с оглед на българските освободителни интереси. Твърдата еманципация на българското освободително движение от външни сили се превръща в съществена гаранция за запазването на българските исторически права, за предпазване от евентуална подялба на българското наследство. Тези плановете и двуличието на сръбската и гръцка политика бяха предугадени от най-проницателните български дейци, но именно делото на Левски най-много заплашва тези чужди сметки без кръчмар.

По отношение на идеите си за бъдещото устройство на свободната държава Левски определено е изпреварил съвременниците си с цял век. Защото мечтата му за равноправие на всички народности, живеещи под един общ за всички закон, при гарантирани права на личността като човек и гражданин, може да са отразявали най-модерните идеи на XIX в., но отговарят всъщност на принципите на съвременната демокрация. В това отношение Левски не може да бъде емблема на някакъв краен национализъм и ако някой се опитва да го използва за подобна нечиста цел, значи не познава или пренебрегва основните му идеи за бъдещия свят. Тези идеи са в основата на днешна Европа, а не на онази Европа, която бавно вървеше към Първата световна война. Към вярата си в историческите права на малките народи Апостола прибави и желанието си за братство и равноправие на народностите, с което отхвърляше не само империализма, но и дребнавия шовинизъм на желаещите да се докажат малки нации. Но това, което отличава Левски от днешния ден на студен рационализъм, е неговата вяра в доброто и човека, което поне според мен доказва, че той остава докрай верен на християнската нравственост. Освен това днес сякаш повече се спазва буквата на демокрацията. Забравя се принципът на Левски и такива като него: всички ще живеем братски по общ закон, но само ако всички го припознаят и се ползват не само от права, но и спазват задълженията си. Трябва всички да живеят като останалите нормални граждани на страните си.

Животът на Васил Левски може и да завършва с кратките и почти кощунствено звучащи изрази «заловен от турската полиция, осъден и обесен». Но до това се достигна, защото героят беше принуден да се справя с вътрешни дрязги и интриги на отделни дейци. Хроничната липса на пари, отказът на някои богати люде да помагат финансово на делото, както и склонността им към предателства и сътрудничество с властта, предизвикаха революционния терор, който превличаше вниманието на властта. Всички тези фактори, когато се съчетаха, се оказаха фатални. Но благодарение на непреклонния дух и съобразителността си, въпреки разкритията на Д. Общи и други изправени пред съда дейци, Апостола успя да съхрани тайната за голяма част от комитетската мрежа – най-вече тази в Северозападна Тракия, където три години по-късно е най-масовото надигане по време на Априлското въстание.

Животът на героя приключи, но делото му продължи да живее, макар и не напълно да се съобразяваха с неговите твърди принципи за повдигане на въстанието само след една добра и продължителна подготовка. Това е главното доказателство, че великите личности се проявяват в епоха, в която е дошъл моментът дадени идеи да се осъществят. Всички нови идеи и личностите, които ги изразяват, често срещат неразбиране, хулители и противници. Според мен основната отличителна черта на големите личности от историята е стремежът да служат на определена кауза, без да мислят дали ще получат признание от околните и тяхната почит. Това е и най-трудната стъпка, чрез която отделни личности се открояват от мнозинството съвременници. Способността им да действат, за да бъдат в хармония с висшите си принципи, а не с хорското мнение, е голяма сила на духа. Точно в този миг е важно да устоиш и да продължиш според подтиците на съвестта си, въпреки че делата не ти носят чест и престиж. Това е изпитанието, чрез което съдбата отсява честолюбците от искрено отдалите се на служба в полза на доброто. Който се е надявал само на почести, но не е готов да изпие до дъно горчивата чаша на неодобрението, а понякога на мъченията и смъртта, не е достоен да бъде водач на останалите по пътя към успеха. Отличителният стремеж на големите личности в историята не е да си намерят трайно местенце в живота, където да се чувстват спокойни и осигурени. Тяхното единствено желание е да си свършат добре работата, за да бъде чиста съвестта им. Да намерят удовлетворение от тази добре свършена работа. Такива личности са водени от убеждението, че когато напуснат живота с чистата съвест на един ползотворно изживян живот за другите, историята няма как да не ги оцени по достойнство. Всичко казано дотук с пълна сила важи за личността на Васил Левски. Той доказа с живота и смъртта си, че думите напълно съвпадат с делата му. Не са много човешките същества, способни на подобна доблест и честност. Колективното съзнание на народа не може да бъде излъгано. Българите са имали на разположение много повече от век, за да опознаят тази изключителна честност на Апостола и той да заеме напълно заслужено трайно място в сърцата им.

------------------------------

[1]Генчев, Николай. Васил Левски. Военно издателство. София, 1987, с. 146-152.

[2]Пак там, с. 161-162.

[3]Пак там, с. 166-169.

[4]Пак там, с. 193-211.

[5]Само до 1986 г. са издадени 4 300 произведения (биографии, академични монографии, научни и вестникарски статии, белетристика, стихотворения и т.н): Тодорова, Мария. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. „Парадигма”. София, 2009, с. 177.

[6]Карлайл, Томас. Героите, преклонението пред героите и героичното в историята. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. София, 1997.

[7]За този модел на героичното начало виж: Тодорова, Мария. Цит. съч., с. 173-175 и цитираната там литература.

[8]Пак там, с. 174.

[9]Пак там, 174-175.

[10]Генчев, Николай. Цит. съч., с. 190; Тодорова, Мария. Цит. съч., 175-176.

[11]За народната канонизация на Левски виж: Генчев, Николай. Цит. съч., 189-218.

[12]Карлайл, Томас. Цит. съч., 31-32. Ще си позволя тук да дам по-дълъг цитат от тази книга. И този цитат не е самоцелен, защото той напълно описва естеството на българското преклонение пред делото на Левски: „Аз съм убеден, че великите хора продължават да будят възхищение, готов съм да твърдя, че нищо друго не заслужава повече възхищение! Човешката душа не познава по-благородно чувство от възхищението пред по-издигнатия. До този момент и завинаги това е най-живителната струя в човешкия живот. На него се крепи всяка религия – и то не само езичеството, а и далеч по-висши и истинни религии – всички, които са ни познати до този момент. Преклонението пред героя, прочувственото, коленопреклонно възхищение, пламенното, безгранично обожание на най-благородното, богоподобно проявление на човека – та нима това не е ядрото на самото християнство? Най-великият измежду всички герои е Единственият – когото няма да назовавам тук! Нека в свещено мълчание да размислим над този свещен момент. Ще установим, че Той е най-съвършеното проявление в осъществяването на този принцип през цялата човешка история. А ако слезем към по-нисшите и не дотам неизразими сфери, та нима всяка преданост не е родствена на религиозната вяра? Вярата е преданост към посветен учител, към духовен герой. И какво тогава е собствено предаността, животворният въздух на всяко едно общество, ако не еманация на преклонението пред героите, смирено почитание пред истински великия? Обществото се крепи върху преклонението пред героите. Всички съсловни степени, върху които се гради съвместният живот на хората, биха могли да се определят като героикоархия (или власт на героите) – една йерархия, твърде „сакрална” сама по себе си…. Обществото е повсеместно една съвсем не произволна, възходяща скала на преклонение пред героите – благоговение и покорност пред хора наистина велики и мъдри”.

[13]Пак там.

[14]Виж предговора към: Плутарх. Успоредни животописи. „Народна култура”. София, 1981, с.16-17. Бащата на есеистиката Монтен непрекъснато цитира Плутарх в своите „Опити”.

[15]За Васил Левски като идеолог, стратег и организатор на българското освободително движение виж: Генчев, Н. Цит. съч., 7-79; Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. Четвърто издание Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”. София, 2017, 159-328.

[16]Архив на Г. С. Раковски. Т. 1. Писма и ръкописи на Раковски. Издание на Българската академия на науките. С., 1952, с. 589-595. Раковски пише неиздадения си труд „Сърбската политика относително на българите или мечтайний покрит пансърбизм в Турска Европа”.

[17]Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му. София, 1973, с. 68.

[18]В крайна сметка обаче Апостола не си прави илюзии, че българската борба ще може да мине напълно независимо и изолирано. Ако Левски си правеше подобни илюзии, не би бил човекът с гениален политически и организационен нюх, с какъвто трябва най-вече да го запомним. Той добре познава опита на сръбското и гръцкото освободително движение, а освобождението на тези народи определено не е станало в пълна изолация, а напротив, чрез съюзници сред европейските велики сили и като пряко следствие от Руско-Турските войни от 1806-1812 и 1828-29 г. Неговата позиция не отхвърля напълно сондажите за намиране на външни съюзници, но според него това трябва да става на равни начала. На равни начала и със самочувствие може да преговаря само една силна и независима Вътрешна организация. Но за нейното създаване и укрепване е нужно време. Чак когато всички условия са подготвени вътре в българските земи, може по-сериозно да се погледне към някаква своеобразна дипломация. Като един голям политик Васил Левски ще заяви: “Ний не отказваме помощ и от дявола”. Преди окончателното завършване на подготовката и укрепването на организацията, Левски е склонен единствено да се търси подкрепата на чужди правителства за обучението на български младежи в техните военни училища. Защото за тяхната добра подготовка е нужно много време и те трябва да са готови, когато се развее знамето на бунта. В този смисъл Левски търси съдействието на Каравелов, за да се търси съгласието на сръбското правителство за прием на български младежи в сръбски военни училища.

[19]Васил Левски. Документално наследство, с. 61.

[20]Гандев, Христо. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. – В: Проблеми на Българското възраждане. Издателство Наука и изкуство. София, 1976, 562-612; Стоянов, Иван. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. Велико Търново, 2012, 30-38, 46-48.

[21]Васил Левски. Документално наследство, с. 75.

[22]Генчев, Николай. Цит. съч., с. 84-86.

[23]Васил Левски. Документално наследство, с. 88.

[24]За влиянията върху убежденията и организационните практики на Левски виж: Гандев, Христо. Цит. съч., 562-612; Стоянов, Иван. Цит. съч., 30-38, 46-48. Васил Левски неизбежно е бил повлиян още от първия си учител в революционното дело, Раковски. Може да се види, че правата на членовете на Централния комитет според „Наредата” са доста сходни с тези на членовете на Привременното българско началство през 1862 г., чийто статут е записан от Г. С. Раковски. Според точка 5 от втората редакция на статута „Председателът на начялството и всякой особен член, кога ся вкупно в заседание, ще имат равно по един глас”. Според точка 9 всяко предложение „ся одобрява по вишегласие, а при равногласието претяга страната, на която е председателът”. Не е пресилено, ако кажа, че Наказателният закон, макар и напълно оригинален, изработен, за да преодолее действителни проблеми, с които Апостола се сблъсква при дейността си, сякаш следва строгия дух на „Привременен закон на народните горски чети за 1867 лято”, където за неподчинение и предателства също се полага смътно наказание. (Архив на Г. С. Раковски. Т. 1, с. 392, 429-432).

[25]Васил Левски. Документално наследство, с. 115-116. Като разглеждам проектоустава «Нареда на работниците за освобождението на българския народ», особено неговата наказателна част, имайки предвид проблемите, които вълнуват Левски в писмата му през 1871 г., достигам до заключението, че той чрез няколко от деветте точки от наказателния закон се стреми да предотврати за в бъдеще именно онези случаи на нарушение в дисциплината или противодействието от страна на някои дейци, с които вече се е сблъскал на практика. Две от наказателните точки се опитват да предвардят и накажат действия, които преди изработването на проектоустава е допускал Анастас Попхинов, заради което е порицан от Апостола. Тъй като Попхинов е разпечатвал писмата, предназначени до Левски, осмата точка от наказателния закон на «Наредата» наказва със смърт подобни дейтвия от страна на член на тайната поща или друго лице. В първата точка от наказателния закон се наказва със смърт издаването на революционна тайна на неприятеля. Тук може да се смята, че Левски е повлиян пак от небрежността на Попхинов, при която е давал за четене и предаване от ръка на ръка на тайни революционни документи, което е можело да доведе до узнаване на тайни неща от врага. Втората точка от наказателния закон пък е свързан с една от главните идеи на Левски за пълна независимост на българското освободително движение. От желанието му да съхрани българското историческо право от посегателствата и интригите на чужди държави. В стремежа си да предпази българското революционно движение от обвързване с чужди държави и да пресече чуждата агентура сред дейците за освобождение, Левски предвижда смъртна присъда за онези войводи и дейци, които се оставят да бъдат подкупени от чуждо правителство и започнат да пречат на работата чрез интриги и други средства. Пак в сблъсъка на идеи с емигрантските дейци изглежда се ражда четвъртата точка от наказателния закон. Опасенията на Левски от «такивато непостоянни или неразбрани (дейци), от които утре може да порасте противоположна партия нам» са по всяка вероятност основанията да се предвижда смъртно наказание за всеки, който, след като веднъж е бил предупреден, продължава да не припознава Централния революционен български комитет и поиска на своя глава да повдига бунт. По-нататък в «Наредата» тази идея е допълнена от забраната някой друг на своя глада да съставя революционни комитети.

[26]Пак там, с. 175. Според точка 3 от наказателния закон осъжданията и смъртните наказания ще стават само по заповед на Централния комитет.

[27]Пак там, с. 216.

[28]Писмо на Васил Левски до Данаил Попов от 16 септември 1872 г.: Пак там, с. 216.

[29]Израз на Левски от писмото му до Любен Каравелов от 25 август 1872 г.: Пак там, с. 209.

[30]Левски получил подкрепа от БРЦК чрез мисията на Й. Стоянов (псевдоним Г. Фердинанд), но тогава вече било твърде късно (Унджиев, Иван. Цит. съч., 389-390; Шарова, Кр. Кризисни явления в БРЦК през лятото и есента на 1872 г. – В: Исторически преглед, 1991, № 3, с. 20).

[31]Апостола наистина подкрепя тези средства за наказване на предателствата и събиране на пари за оръжие и боеприпаси. Но той е достатъчно трезв по отношение на революционния терор и предвижда трудностите, които може да дойдат от него. Още в едно писмо до Д. Попов от 11 април 1871 г. Левски се изказва против бързането с революционния терор за събиране на пари, защото може той да доведе до човешки загуби и разкрития, а в крайна сметка и до сериозен провал на организацията (Васил Левски. Документално наследство, с. 80).

[32]Шарова, Кр. Цит. съч., 3-24.

[33]В това отдаване на цялата енергия, на целия си живот на делото, Васил Левски е много подобен на първите апостоли на християнството. От тази гледна точка прозвището му Апостол на свободата е много сполучливо. От писмата му личи, че за него по-важен е крайният успех на делото, в което се е обрекъл, но не мисли за самите плодове на труда си. Той се е посветил за свободата на отечеството си, а не да стане кой знае какъв. Тук усещаме една християнска смиреност, в поведението на Левски можем да търсим християнската нравственост, с която е възпитан и отраснал. Но в този текст целта ми е да покажа, че Васил Левски притежава качества на водач, които са универсални и общочовешки, независимо от религиозната принадлежност на героите. Може да изглежда пресилено да свързвам поведението на Левски с нехристиянска философия, която той не познава, но тук ще си позволя да цитирам два древни текста, доказващи колко стара и общочовешка е подобна етика. Истинските герои я притежават като душевно качество, без непременно да са начетени и високо образовани: „7. Небето е вечно, Земята е трайна. Небето и Земята са безкрайни и трайни, понеже не съществуват от само себе си. Така и мъдрият поставя себе си след другите, а е пред тях; излага се на риск, но оцелява. Нима това не е понеже пренебрегва личното? Затова и успява да осъществи личността си.... 68. Добрият водач се поставя под онези, които води. Това е постигане без съперничене, това е сила за водене на хората, това е съответствие с Небето - висшата цел на древността” (Лао Дзъ. Дао Дъ Дзин. Книга на Пътя и постигането. Превод от древнокитайски Крум Ацев. Издателство «Кибеа». София, 2002, 68 стих, с. 158). По подобен начин тази универсална етика е представена в Бхагавадгита, част от индийския епос Махабхарата: „Този, който посвещава своите дейности на Духа, без лична привързаност към тях, той не е омърсен от грях, както водната лилия не се мокри от водата. Мъдрецът извършва своите действия безпристрастно, като използва тялото, ума, интелекта и дори сетивата, винаги като средства за пречистване. Изоставил плодовете на действията, той печели вечен мир. Другите, незапознати с духовността, водени от желания и вкопчени в очакваните облаги от своите действия, се оплитат в тях” (Бхагавад гита. Превод от санскрит Шри Пурохит Свами. Издателство „ОМНИ”. С., 2011, Пета глава, 10-12, с. 34).

[34]В крайна сметка Левски до край запазва обета на отричането от насладите на света в името на вярата в доброто бъдеще на своите събратя, в случая на целия български народ. Неговото достойно държание пред съда и силата на духа, с която приема смъртта, са красноречиво доказателство. Целият Левски в духовно отношение се крие зад думите: “Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра братко..” В тези редове се крие дълбока вяра и решимост. Ще сгрешат всички, ако ги коментират с фалшива патетика като саможертва в името на идеята за свобода. Не, тези думи са написани от един истински човек и християнин. Апостола не говори за смъртта като самоцел на фанатичната саможертва. За истинския човек и християнин героизмът като поза или самоцелна саможертва е нещо чуждо. Животът за него е нещо свещено, път, по който трябва да вървиш колкото се може по-дълго, докато си полезен за ближните си. Със самото си поведение трябва да вдъхваш бодрост и надежда. А човек, който пее и окуражава другите, обича живота, но не в неговите светски наслади, а като дело, заради успеха на което да забравиш за собствените си телесни нужди и желания. За Левски нито животът, нито смъртта са самоцелни. Той трябва да се бори и да продължи да живее заради делото си и събратята си. Но ако обстоятелствата го хвърлят в ръцете на врага и се изправи в лицето на смъртта, пак не би трепнал. За да оценим истински подвига на Левски, трябва да знаем, че не е достатъчна само вяра и възпитание. Силният дух е силен по природа. Дори и добри хора, вярващи и възпитани като християни, не винаги са способни на самообладание пред мъченията и лицето на смъртта. Ако това не беше така, нямаше да възприемаме като нещо изключително проявлението на героите-мъченици.

[35]Това се отнася и за един друг велик българин, княз Борис I. Той пое върху съвестта си малкото петънце, за да спаси делото си. Но именно заради значението на княза покръстител църквата го удостои да бъде един от нейните светци.